Измислена история... всякаква прилика с действителни лица и събития е случайна и непреднамерена :)

Деменция

„ Свестните у нас считат за луди.“  -  Хр. Ботев

„Най-голямото престъпление е безнаказаността.“ -  Дж.Бърнард Шоу

Веднъж на единствената пейка, чиито тленни останки гордо се извисяваха над  тесния, обкован с полуизгнили дъски перон на гара Горно Нанадолнище, седна някакъв висок младеж. Той носеше старо, протрито яке без джобове. Вестникарят от близката будка – човек с дългогодишен стаж в  своята професия, огромен житейски опит и задълбочени познания за човешката природа (редовно разширявани чрез внимателно изчитане на клюкарските колонки в жълтите вестници, които продаваше) – още от пръв поглед разбра, че нещо в този младеж просто не бе наред.

Плътта на кокалестите му рамене като че се бе стопила, а бледото му, издължено лице бе придобило нездрав, жълтеникав оттенък като на болен от треска. Изглеждаше напълно съсредоточен и потънал в тежки, мрачни мисли. След известно време въздъхна тежко и впери безизразен поглед в някаква невидима точка право пред себе си. Ръцете му се тресяха конвулсивно и той правеше напразни опити да ги разтрие, та да ги стопли. А бе приятен и слънчев пролетен ден.

След четвърт час младежът рязко скочи на крака и се огледа тревожно на всички посоки. После разтърси чорлавата си глава, като че се опитваше да прогони някаква натрапчива мисъл от дълбините на съзнанието си. Ръцете му постепенно преставаха да треперят и той унило отпусна рамене.

-         -   Време е  - промърмори като в транс той и с решителна крачка се насочи към вестникарската будка.

Той спря рязко до нея, впери блуждаещия си поглед в притеснения продавач и запита с унил, равен глас :

-          -  Извинете, знаете ли кога пристига следващия влак за Ада? Много ми се  да отида там, вече достатъчно се лутах из чистилището.

Мъжът се отдръпна ужасен, защото бе разбрал, че си има работа с луд.

-          - Е, ще ми кажеш ли, или няма ? Езика ли си глътна, брате мой? – неочаквано извика младежът, а кротките му очи се наляха с кръв – Какво, нима искаш да събудиш отново беса ми? Недей, моля те, опасен е той и за мене, и за тебе. Затова отговаряй честно – кога идва проклетият влак? Или вече сме там, защото „адът е само за нас“ ¹?

-          -   Не знам, оставете ме - аз не работя тук! – изстреля човекът, треперейки, и побърза да излезе от тясната будка.

Зъбите му тракаха от страх. Той бавно отстъпваше заднишком, оглеждайки се във всички посоки и отчаяно търсеше помощ.

-         -    Ей, мизантроп такъв неден, - извика лудият – тебе питам, защо мълчиш? – и гневно стисна ръка в юмрук.

Заплашителното му движение подейства на вестникаря като удар в зъбите. Той залитна назад и за малко не падна от стола. След това мъжът панически скочи на крака, подпирайки се с лявата си ръка на ламаринената вътрешна стена на будката. Като в някакъв кошмар той инстинктивно избута вратата и се втурна да бяга като пощръклял по посока на прашната чакалня. Крещеше истерично :

-          -   Помощ! Помоощ, хора! Гонят ме! Убиват ме! Хораа! Помооощ!

На виковете му се отзова целият персонал на малката гара (пътници по това време на деня нямаше). Те се нахвърлиха върху младежа с ругатни и ритници го повалиха на земята. Биха го, докато изгуби съзнание. После бавно, на групички, захванаха да се разотиват, потупвайки съчувствено по рамото все още шокирания и потресен вестникар. Той  пък разказваше с подробности на многобройните си любопитни слушатели как благодарение на неговия „ербаплък“ този опасен луд обезвреден и повече не можел да „бие, заплашва и псува“ мирните хорица на гарата.

 Накрая някой все пак се сети да позвъни на полицията и да ги уведоми за случая.След около час пристигнаха двама горди служители на реда в полутрезво състояние, които откараха току-що дошлия в съзнание душевноболен в ареста...

                                
                                                                               ***

   Той се събуди в килията си и бързо скочи на крака. Огледа се на всички страни и изръмжа нещо нечленоразделно. Чувстваше се като някой див звяр, който неочаквано се бе озовал заключен в тясна клетка. Пред очите му се изпречи облепения с вестници вътрешен прозорец, от който се процеждаха няколко лъча бледа светлина.

С яростта на ранен тигър лудият се хвърли към изхода на помещението и яростно заблъска по двойното стъкло.  Увиваше коравите си, разранени ръце около ръждясалите железни решетки и напрегна хилавите си мишци. От устата му излизаше пяна и той се задъхваше от усилието.

След половин час напразни опити да изкърти прозореца, младежът падна на колене от безсилие и с почти животински рев отчаяно заблъска с юмруци по тежката дъбова врата на килията си.

Неистовите му, бесовски крясъци привлякоха вниманието на дежурния по участък. Разтревожен до немай-къде, той веднага изтича до селската кръчма да повика „подкрепленията“ си . След около петнадесет минути напразни увещания те с голяма неохота станаха от масите и се насочиха с тежка, леко провлачена, алкохолна стъпка към старото полицейско управление.

Полицаите влязоха в ниското, увенчано с мухлясал таван помещение на предварителния арест и потрепериха от смразяващия студ, който се процеждаше през напуканите стени. С бавни, неуверени крачки те пристъпваха напред. Пиянската им смелост се бе изпарила в душния мрак на порутения коридор.

„Невменяем. – мислеше си дежурният Павел Сахатов – Няма да го съдят, ами направо в лудницата ще го тикнат. Точно там му е мястото – не ще и дума.“

Все пак реши като начало да пробва с дипломатичност , както няколко позабравени урока от академията настойчиво препоръчваха.

-         -   Господине, - опитваше се да звучи спокойно и уверено дежурният -  намирате се в Районното полицейско управление на село Горно Нанадолнище. Разбирате ли ме? Отговаряйте  с „да“ или „не“. 

Младежът очевидно се бе поуспокоил при  тримата полицаи и бе възвърнал донякъде разсъдъка си (доколкото някога изобщо бе имал такъв). И все пак дивите му, животински очи блестяха зловещо в сумрака на тясната килия. Той изгледа кръвнишки Сахатов и проговори с дрезгав, хриплив глас:

-                  Разбирам Ви перфектно, господа жандарми. Но вие не ме разбирате! – изведнъж повиши тон той – Как  може да ме затваряте в клетка?! Вие акъл изобщо имате ли? Толкова отдавна спеше бесът у мен. И изглеждаше да е угаснал завинаги. А аз си бях повярвал, че съм се избавил. Но не би! Да се пошегувам с някакъв изкуфял дядка – и айде в пандиза!

-                  Да ти имам тъпите шеги, брат – сопна му се полицай Търпанов, известен като Ванката -  А на тъй отгоре мрънкаш като изнежен педерунгел!

 Той бе младо момче, едва-що прехвърлил 20 години с обръсната до голо глава, кожено яке и дебела желязна обеца на дясното ухо. Ръцете му бяха силни и грамадни като чукове и покрити с множество татуировки.Той стърчеше една глава над колегите си и гледаше злобно и недоверчиво всеки новодошъл. Ванката избягваше да носи униформата си, защото смяташе, че не му отива на стила.

Сахатов го стрелна строго с очи и наеженото момче изведнъж млъкна. Иронична гримаса пробяга по лицето на арестанта.

-         -   Но, разбира се, на вас именно за това ви и плащат – да сте копоите на банките и мафията. Да следите за запазването на реда и тишината в страната. Ако може да цари гробовно мълчание и всички неугодни и неудобни да мълчат със запушени уста – толкова по-добре…

-          - Абе ти не знаеш дори к‘о е мафия и как яко пипа тя! – продължи да му се зъби Ванката – Такива келемета като тебе ги лекува с калашник и бухалка.

-          - Така ли се лекува недъзите на обществото?

-          - Ми как иначе…Ти на коя планета живееш бе?

-          - На Марс – със зле прикрито раздразнение му се изрепчи младежът – Такъв хаос всявате в горката ми душа! Всеки я моделира според своите интереси все едно е пластелин. И никой не ме е питал АЗ какво искам да правя с живота си!

-          - Ми на кого ще му пука за такива мърши кат‘ тебе, ве? – изръмжа полицаят.

Сахатов не можеше да търпи повече тази грозна сцена. Той зашлеви Ванката през лицето с такава сила, че момчето почти извика от болка.

-         -  Или млъкваш, или пак ще се разправяме по мъжки, Ване!

Полицаят го изгледа свирепо, стисна юмрук и изръмжа нещо нечленоразделно. После прехапа устни, напсува колегата си, завъртя се кръгом и с бързи крачки напусна стаята. Дежурният и колегата му се спогледаха многозначително.

  А арестантът мълчеше и бе вперил безизразен поглед в стената пред себе си. Сахатов се завъртя на пети и с несигурни крачки се насочи към изхода. Колегата му го последва с явна неохота. В сумрака пред очите им се открояваше грамадната фигура на сърдития полицай Търпанов.

-         -  Душата ми е съсипана, слаба и самотна – изведнъж заговори лудият и гласът му закънтя в притихналото помещение – Нуждае се от специализирана медицинска помощ. А такива медици имаме тук, че направо си е за отчайване.

 Полицаите, стреснати, се бяха спрели по средата на пътя си и се бяха извърнали към арестанта. Гласът му продължаваше да кънти в тесния, мухлясал коридор.

-          -  Баща ми право казваше : „В България по-добре в гроба, отколкото болен, защото и едно обикновено възпалено гърло да имаш, докторите и Здравната каса ще те доуморят.“Ама как искате да е иначе? Та всичко живо бяга в странство. Не може да търпят родния тежък хомот, ами предпочита чуждата нагайка. И не си мислете, че тя е по-лека. В никакъв случай! Там може да те смятат за никой, за човек втора ръка,да те приравняват с изметта на обществото – но то не вредяло, нали -  носи ли повече пари, отколкото тук, всичко било наред. Хубаво де, ама на каква цена? Колко струват човешките тела, души и съвест тук и колко там? Неизмеримо по-евтини са  те у нас, разбира се. Все пак – Източна Европа. На Запад яремът е по-скъпо платен. Абе, то ненапразно  празният стомах и обществото си знаят работата. Ах, господа политици, така е – гладна мечка хоро не играе, ама и преситена също... Аман от дървени философи вече ... И така, господа – продължи младежът с неочаквано делови тон, изчистен и от последните останки от подтиснатия му гняв – в какво точно се състоят обвиненията, които са ми повдигнати?

Дежурният съвсем се обърка и смутолеви нещо неясно. Другите двама поглеждаха с недоумение ту арестанта, ту него. Единият от тях си заигра с полицейската си палката си и замислено я подхвърли няколко пъти от ръка в ръка. Тягостното мълчание продължи твърде дълго.

-        -   Нападение! – сети се  изведнъж онзи с палката – Нападение на невъоръжен човек на обществено място!

Двамата полицаи  изпуснаха шумни въздишки на облекчение и му хвърлиха благодарни погледи. Те се радваха от сърце, че колегата така майсторски  ги бе измъкнал от неудобното положение.

-          - Точно така. – повтори Сахатов с възвърната самоувереност – Обвинен сте в предумишлено нападение на обществено място на невъоръжен гражданин на Република България.

-          - И каква присъда се дава за такова углавно престъпление? – запита арестантът със зле прикрит сарказъм.

-         -  На вас никаква. – опита се да запази сериозния си тон служителят на реда – Като невменяем най-вероятно ще ви прехвърлят в съответното специализирано заведение.

Младежът неочаквано се плесна по челото, сякаш току-що се беше сетил нещо изключително важно.

-         -  Ама и аз съм един завеян! Да забравя най-важното! Ами че аз съм си освидетелстван луд! И даже имам удостоверение, с което да подкрепя твърденията си.

-          - Точно така. – потвърди дежурният, който вече съвсем не можеше да разбере държанието на своя арестант – То се намира на сигурно място между личните Ви вещи.

В този момент полицаите вече не можеха да се сдържат повече и избухнаха в непрекъснат, шумен и най-важно – искрен смях, от който на моменти се превиваха на две.  Сахатов им хвърли смразяващ поглед, но те не му обърнаха и  грам внимание.

-          - Ей, мъжки, здравата си я загазил! – възкликна онзи с палката – Не само че ти е избила някоя чивия, не само, че си нямаш хал хабер луд ли си или не, а на туй отгоре нападаш хората на обществени места!

-          Нямаш ли срам, бре,хайлазин с хайлазин такъв! – добави другарят му през смях – На обществени места!

-          - А може и в обществени тоалетни! – прибави с лукаво намигване Павел и из тихата, тъмна стаичка закънтя несдържан от никакви страхове и притеснения хохот.

Той  непрекъснато отскачаше от стените като гумена топка и отново и отново звънтеше в ушите на четиримата. Мъртвото, притихнало помещение на предварителния арест изведнъж се изпълни с живот и бе озвучено от нестройния хор на веселите човешки гласове.

Арестантът се подсмихваше доволно. „Шегата е най-добрият начин за „стапяне на ледовете“. Но сега трябва пак да стана сериозен“. Той търпеливо изчака полицаите да си се насмеят на воля. Изглежда му бе хрумнал някой страшно остроумен отговор.

-         -  Е, къде да ги нападам? – възкликна той, след като смехът най-накрая беше утихнал  – По домовете им ли? Или  може би на по-интимни местенца? А може би искате от мен да постъпвам като политиците и телевизионните водещи – да манипулирам и заблуждавам хората, да ги заливам с тонове глупости ? Право е казало старото нацистко чудовище : „Една лъжа, повторена хиляда пъти, става истина.“ А може би, господа полицаи, очаквате от мен непрекъснато да внушавам на хората, че, видите ли, те трябва да живеят като автомати за правене на пари на работното място и подобно на животни извън него? А може би трябва да рекламирам навсякъде модерните, „яките“ пичове, дето се отдават масов разврат и масова злоупотреба с наркотични вещества? На това, тяхното, какво му викате – смислен живот или скотско съществуване? Каквито и приказки да ви разправят, всичко това води до затъпяване, депресии и създава луди като мен навсякъде по света. А в умовете ни цари хаос – не знаем накъде да вървим – напред ли, назад ли, или просто да се оставим на течението да ни понесе като окапалите листа на някое огромно дърво през есента. Откъснати от своя жизнен сок, нима листите ще изтраят дълго? Не, те ще изсъхнат, подмятани от безумните вихри на живота. Е, господа, кажете ми - такива ли углавни престъпления трябва да извършавам, че да ме обявите за „нормален“? Или за „вменяем“ поне?

Мъжете мълчаха изумени. Не бяха очаквали, че един освидетелстван ще се изказва толкова злъчно и толкова правдиво. Смутени, те неволно клатеха глави и цъкаха с езици. „Съвсем е изперкал.“ – сякаш говореха жестовете им. „Но истината казва.“ – добавяше нещо дълбоко в тях, ала повечето от тях упорито отказваха да слушат този позабравен, безплътен глас.

След няколко минути дежурният си възвърна дар-слово и бавно, със запъване проговори :

-         -  Както сам казахте преди малко,господине, не бива да се занимавате с празно философстване. То само ще влоши състоянието ви.

-          - Точно така, точно така. – заклатиха одобрително глави двамата му колеги – Недей търси под вола теле.

-           - Ами ние тъй или иначе си поминуваме добре на тоя свят. – прибави остроумника с палката – Не че държавата ни е държава като държавите де, има всяк’ви изроди, дет’ се навъдиха по улиците, ама то туй оправия няма. Не че се оплакваме де.

-          - Така де, – обади се и другарят му – то на Запад май са много по-добре от нас. При тях такива неща няма.

-         -  Другия път! – извика лудият, увлечен от заформящата се дискусия – Именно те първи се сдобиха с проблемите, за които невменяемият арестант (ще рече моя милост) спомена. Именно от сляпото копиране на тяхната култура, на техните моди и маниери ние се сдобихме и с проблемите им. Те полудяват, стрелят се, хвърлят се от небостъргачи, а консуматорската им култура ги превръща в безличните чаркове на държавната машина за правене на пари и промиване на мозъци. От малки им внушават, че в живота няма нищо истинско, което не може да се купи с пари – и ето ти го резултатът. Съвсем подивя младото им поколение. И ние покрай него.

-          - Въпреки това са хиляди пъти по-добре от нас. Могат да си позволят всичко, без да се налага после да го отгладуват. – възрази му дежурният.

-          - Е, да, ама за сметка на това са принудени до живот да плащат кредити. Вие правилно забелязахте, г-н полицай, наистина не гладуват, ама като крепостни на банки и ипотеки робуват. – отбеляза с лека ирония арестнатът.

   -          -  По-добре да бачкам яко, ако трябва, да стана кредитен крепостник, ако се налага, ама да не тъна в мизерия. Бедността е зло, драги ми дървени философе. – възрази убедено Павел.

  -          Значи тъй – гладен и свободен или сит и продал живота и свободата си – твоята и на близките ти за поне поколение напред -   на г-н Кредита ? Ама ние изобщо имаме ли правото да избираме кое от двете е по-малкото зло?

   -          -  А то нашето – да ни тъпче и мачка всякаква паплач – и родна, и чужда - дето мине-замине по нашите места – ти на това свобода ли му викаш? – сопна му се Сахатов – Или робски манталитет?

-          - Ами така я – намеси се полицаят отдясно – отде ще вземе нашего брата пари за коли, за палати на по два-три етажа с ейй таквиз дувари. И сто години да крадеш, ако нямаш нужните връзки, келепир през крив макарон няма да видиш.  Наместо туй ще изгнийш в някоя мизерна, кирлива паланка като тая тук.

-            - Тъй, тъй – съгласи се колегата му с палката в ръка – Ний тука нищо нямаме, пък те – мискините - могат да си купят всичко.

-            -  Всичко ли? – упорстваше младежът – А здраве могат ли да си купят? Вместо това се тровят с бургери и изтощават телата си с измислени диети.  Или пък биха могли да си намерят на пазара любов? Или пък близост и човешка топлина в този отчужден свят? А способността да изслушват и разбират човека до себе си – нея също ли ще я открият забутана между рафтовете на някой универсален магазин ? Вместо това всеки от тях се заключва в себе си, в своя малък свят, трепери от кошмарните си сънища и смята, че собствените му страхове (които развлекателната индустрия умело използва) са в основата на мирозданието и че светът се върти около него. Как биха  им помогнали неизброимите им милиони да се спасят от самите себе си?  И на нас как ли биха ни помогнали?

Това вече преля чашата на търпението на служителите на реда.

-          - Тъй ли?! – разлюти се мъжът с палката – Ти кой си бе, ахмако, че да критикуваш -  туй не било наред, онуй не било наред? Я го виж ти, простака му с простак  – избила му няк’ва си чивия там и вече целия свят му бил крив! – и в  пристъп на ярост стовари оръжието си с все сила върху зарешетения прозорец (един забележителен начин за оборване на чужди доводи).

     Двойното стъкло иззвъня от страшния удар, но не се счупи („Хубаво че поне него сменихме, когато капитанът тръгна да „усвоява“ европейски фондове.“ – помисли си Сахатов). Двамата полицаи извиха колегата си за ръцете и започнаха да го убеждават да не се поддава на провокациите на някакъв си там арестант с психични отклонения.  Думите им обаче в никакъв  не го укротиха и той продължваше да се люти и да псува задържания  на майка и жена.

 Изведнъж в приемното помещение – напълно празно по това сънливо време на деня – зазвуча запалашителния тропот от отваряне на врати, стъпки и гласове.

-          -   Абе не знам к’ви са му симптомите, ама е опасен луд – налита на бой и кой знае още к’о си. – гърмеше с  необичайно раболепие фелдфебелския глас на капитан Сербезов -  Сигурни ли сте, че не желаете някой от нашите колеги да остане с вас в стаичката за разпити – за ваша сигурност?

-           -  Не, благодаря ви – отвърна му някой с равен, уморен тон – Само да направим съответните експертизи и ще го водя в психодиспансера в град K.

Тримата полицаи се спогледаха уплашени.

-         -     Старшият? – плахо прошепна онзи с палката, чийто гняв се беше стопил в миг пред лицето на опасността.

-        -     Да,той. – подхвърли му от вратата колегата му – Води някакъв с престилка, сигур е някой пишман-доктор от Психото. Сто на сто искат да си прибират проклетия пациент.

Очите на двамата му колеги бяха почти изцъклени от ужас.

-          -   Ами ако проговори? – вайкаше се разгорещеният побойник – Голям бой ще ядем.

-          -   Да, той нашият командващ си е един такъв...избухлив. – предпазливо зашепна дежурният.

-          -   Да земем да му намерим некоя курва, че да не избухне? – предложи третият, очевидно осенен от  внезапен пристъп на гениалност.

-          -  Чудесна идея, ама нямаме повод за такъв подарък.

-        -    Ма’ни ги твойте поводи, не чинат и петак. Ти мене слушай! Ша му намерим, значи, някоя свидетелка, ама глей да бъде хубавица и с по-малко дрешки, че то инак...

Но грандиозните му планове бяха грубо прекъснати от подхилкванията на колегата му, който беше се престрашил да надникне отново в килията на лудия.

-          -   Недей му бра грижата, чак до там  няма да се стигне.–възкликна с нескрита радост той – Виж на к’о дередже е задържаното за 72 часа лице.

 Другите двама едновременно се обърнаха към килията. Лудият, изглежда, беше изпаднал в някакво особено състояние на апатия, защото гледаше с празен поглед решетките и си мърмореше нещо неразбираемо под нос. Полицаите едновременно въздъхнаха от облекчение.

-         -    Умът му спи, – прошепна доволен дежурният – няма от какво да се страхуваме.

 В същия момент от приемното изгърмя нетърпящата възражение заповед на капитан Сербезов.  Кънтящите й като йерихонска тръба съзвучия, леко подрезгавели от системната злоупотреба с астрономически количества „сливовова“, разлюляха из основи разядените от мухъл и хлебарки стени на стария затвор :

-          -    Полицай Сахатов да се яви по служба! Къде си, бе говедо смотано?

Дежурният въздъхна от досада и извика в отговор :

-          -   Идвам, старши, почакайте да си вдигна гащите. В нужника съм.

 Зад гърба му прозвучаха сподавените хихикания на двамата му колеги шегаджии.

Именно те бяха подшушнали на Павката да използва такова абсурдно оправдание пред началството.

                                                                 ***

    

Капитан Сербезов не беше от най-работливите държавни служители, а по-скоро си падаше голям женкар и гуляйджия.  Не само, че имаше навика редовно да закъснява за работа вследствие на бурно прекарана нощ по кръчмите, или пък, че имаше впечатляващата за всички способност да забравя за изпълнението на  всякакви служебни задължения, щом се случеше да попадне на някоя хубавичка тъжителка. Впрочем, в присъствието на жени Сербезов ставаше коренно различен мовек. Който от колегите му случеше да го види в женска компания, винаги оставаше като гръмнат. Капитан „два гърбачи и после в карцера“ изведнъж се сдобиваше с чувство за хумор, а неизчерпаемият му запас от псувни, проклятия и разнообразни многоезични попръжни (като човек от старото поколение той поназнайваше чат-пат руски) изчезваше сякаш вдън земя.      Този безмилостен, вечно сърдит човек – който дори когато хвалеше някого викаше като пъдарин, гласът му кънтеше из цялото село и разлайваше всички улични и домашни помияри в радуис от пет километра – изведнъж ставаше нежен, започваше едва ли не да шепти, сдобиваше се с чувство за хумор (а обикновено се смееше само на най-мръсните вицове, които се ръсеха в компанията му). Хубавите жени правеха Сербезов отстъпчив и той често, в стремежа си по-скоро да се сдобие с телефона на някоя девойка със по-изваяни форми, правеше и невъзможното да протака нейната жалба или запитване възможно най-дълго ( като всеки уважаващ себе си чиновник той беше посветен в това велико тайнство), за да може да има повече време да я омайва. Някои, разбира се, не му цепеха басма и го отрязваха направо. Фатална, гибелна грешка. Веднъж отхвърлен, Сербезов ставаше зъл и отмъстителен и беше способен да тикне гордата мома в ареста или дори да й скалъпи някакви обвинения. Така можеше с години се влачеше по разните инстанции на родните съдилища. Това, разбира се, се случваше само ако жената имаше пари. Ако нямаше обаче (както 99% от населението на околията) – трябваше покорно да си излежи наказнанието  или да намери отнякъде средства да плати безумно високата глоба , която й биваше надлежно налагана (отново благодарение на усилията на изпълнителния общинския Отело ). Така някои момичета се принуждаваха да продават телата си на пазара – и всичко тези жестоки гаври и мъки само поради своеволията на Сербезов. По тази причина хората от близките села – независимо от пола си – трепереха и заекваха като първолаци при всяка среща с неговата особа. В разговорите за политика те често намесваха и личността на Сербезов.Свили се из потайните кьошета на дворовете си, съседите шепнешком, при  условия на най-строга конспирация, гадаеха променливите му като вятъра настроения. „Ако тоя чапкънин стане накриво, глави хвърчат“ – казваха за него някои по-смели младежи, а останалите просто клатеха глави и го наричаха с многозначителното наименование „бея“. Въобще той си беше местният феодал и безнаказано се

разпореждаше с всичко и всички (други общини нямаха рядкото щастие държавни служители да поемат  тази мракобесническа  роля – за целта в градовете си има мафия) – като почнем от нарушенията на обществения ред, минем през контрабандните цигари и подкупите и стигнем до нелегалните казина в околийския град, от които той изтискваше солидни суми във вид на „протекция“.

        Не можем обаче да кажем, че животът на „бея“ беше пей-сърце. Защо ли? Какво ли още му

липсаваше на сеньора на K-ска община? Ами бедата се състоеше в това, че капитанът си имаше жена. Той живееше с нея основно заради парите и положението на семейството й (баща й беше „голяма клечка“ в „сивия сектор“ на околийския град), което беше и една от основните причини в определени моменти не просто да я обича, ами направо да си я обожава и почита като някакво местно езическо божество. Те бяха били заедно от повече от десет години, но това изобщо не му пречеше да се отдава свободно на страстите и прищевките си. Само дето жена му му правеше сцени отвреме-навреме, а на нея той просто не умееше да противоречи – и  временно преустановяваше настоящата си любовна афера, сдържаше се около седмица-две и после пак „старата песен на нов глас“, както се изразяваха по-проницателните хора в селото.. Естествено вече гледаше да е по-дискретен, когато си „вършеше работата“, тъй като със „старшия в къщи“ трудно се излизаше на глава.

Сега обаче Сербезов отново си беше сложил маската на средностатистически чиновник в държавната администрация -  раболепен пред началството и арогантен пред гражданите –  и имаше защо. Беше обществена тайна, че лекарят – вакар и доста мълчалив и донемайкъде разсеян човек – беше един от малцината, удостоени с честта да приятели по чашка на капитановия тъста – както казахме, „голяма риба“, несравнимо по-високо в „сивата“ йерархия от самовластния местен феодал, зет му. Затова Сербезов с типичната за длъжността му ориенталска мудност и приказливост  съставяше необходимите за прехвърлянето на  арестанта документи. Когато Сахатов влезе, онзи вдигна глава и  изгледа свирепо своя подчинен. Дежурният му отдаде чест със свито сърце – де ще го знае в какво настроение е капитанът сега. Старшият го повика  при себе си, избоботи му нещо от типа на „С теб ще се разправяме по-късно“ и с една сочна руска попръжня го подкани да доложи подробно за състоянието на „пациента“.

-       -    Задържаният не е проявавал някаква особена агресия спрямо служителите на реда, ала въпреки това се държа доста странно.

-     -      Ще ми обясните ли, моля, какво точно направи и какво точно каза? – попита вежливо психиатърът – мъж на средна възраст, нисък,набит, с оплешивяващо теме и отсъстващ поглед – който вследствие на  постоянната дългодидишна работа с психичноболните бе започнал да придобива някои от техните недобри привички.

  

След като получи мълчаливото одобрение на началника си, Сахатов образно и обстоятелствено описа буйствата на лудия и неговите политически възгледи, с които онзи се бил постарал да ги запознае обстойно. Случаят с избухливия му колега, който не обичаше да губи спорове, беше деликатно премълчан.

    През цялото време докато траеше докладът на дежурния, Сербезов се подсмихваше и клатеше глава одобрително. „Тоя психо ми харесва. Пич – казва си всичко, дето му е на душата. То затъ  у нас само лудите могат да говорят такива нещо, без някой да ги натупа в една хубава тъмна нощ.Но трябва да се премахне – опасни истини говори. Май-май ще се наложи да му инсценираме един опит за бягство.“ Тъй като все пак трябваше да каже нещо на подчинения си, той изрева с престорен гняв :

-        -    Айде, стига разтяга локуми тука, туй да не ти е някое съдебно заседание! Пак си се шматкал в работно време ! (Трябва да се отбележи, че в този момент капитанът се стараеше да говори сравнително културно, за да не пострада реномето на учреждението му) Айде марш на работа, че да не ми паднеш, пъпеш с пъпеш такъв!-  и забучи нос в документацията, която вече половин час пишеше и все не дописваше.

     Сахатов отдаде чест и се оттегли на пръсти, доволен, че се беше разминал така леко. Планираше час по-скоро да се разболее и да отсътва от работа (за този ден поне), тъй като му беше ясно, че това тук си бе затишие пред буря. Когато си тръгнеше докторът, Сербезов щеше да хвърли маската си на добродушен шегаджия и подмазвач и щеше да изкара яда си от поредния скандал с жена си на техните гърбове. Това значеше крясъци, „гърбачи“, затваряне на нарочените в единствената килия в Районното (която за случая беше повишавана в длъжността  „карцер“) и „ наказания под оръжие“. Тези забележителни постижения на традиционната военна дисциплина бяха, разбира се, пригодени за местните условия, а именно – почти пълната липса на всякакво огнестрелно оръжие в това забравено от Бога и държавата Районно (всъщност капитанът си имаше личен пистолет, ала му бе под достойнството да го хаби за непокорните си подчинени). Ето например как се осъществяваше  на практика наказанието „под оръжие“ в условията на село Горно Нанадолнище извикваше  си някой изплашен селянини от близките къщи и се принуждаваше (в повечето случаи нямаше нужда дори от заплахи, толкова напатили се бяха хората от Сербезов) да пази „задържания“ с мотика или някаво друго земеделско сечиво в ръка, докато капитанът благоволи да освободи и двамата. Често се случваше да стоят така по цели нощи, защото „беят“ спонтанно решаваше да се „натряска“ в някоя  K-ска кръчма или да прекара вечерта в приятната компания на поредната си любовница. Ала никой - нито

наказаният полицай, нито поставеният в унизителното положение на негов пазач селянин смееше да се прибере вкъщи. Те познаваха избухливия нрав на капитана и затова предпочитаха да спят в затвора, вместо да рискуват да изтърпят на другата сутрин  поредната порция крясъци. В такива страшни нощи проличаваше мълчаливата солидарност между другарите по съдба. Мъкнейки коя чисти ризи, коя хляб и сирене, за да се подкрепят нещастните жертви на сербезовския терор, коя просто утеха и добра дума, жените от цялото село тайно, стъпвайки едва ли не на пръсти, носеха светлина и мъничко радост в студения, тъмен „карцер“. Нищо, че много от тях живееха в страх , че „беят“ може да ги завари през нощта при „нарочените“ (тогава от много филантропия ще изпати и тяхната гърбина) и се скриваха в миша дупка при всяко буботене на автомобилен двигател, което се чуваше откъм пътя. Въпреки страха и презрението българките не изоставяха своите мъченици. За по-тежките случаи (когато наказаният предварително беше получил значителна порция „гърбачи“ и сега трябваше да се лекува изранения му гръб) селските бабички вземаха нещастния човек в къщите си, промиваха раните му с риванол с отдавна изтекъл срок на годност (други лекарства K-ската аптека – най-близката в околността, не предлагаше), превързваха го, а на сутринта пак го връщаха (заедно със нещастния му пазач) в „карцера“.

    Заради този и други золуми хората люто ненавиждаха Сербезов и неговата импонираща персона се явяваше – в очите на препатилите от своеволията му селяни - събирателен образ на всички неправди, които ежедневно се вършеха със хиляди в едва прохождащата ни демократична родина. Мнозина знаеха, че по този отвратителен начин „беят“ всъщност си избиваше комплексите, така изявяваше той накърненото си от „старшия вкъщи “мъжко достойнсто , както и от факта, че цялото село го знаеше като мъж под чехъл („У бейови кокошка пее, върбо ле, върбо, върбице “ – шегуваха се дръзките, подпийнали младежи от цялата околия). Всичко тези насилия си бяха грозна гледка и Сахатов предпочташе да го не присъства на изстъпленията на началника си. Още повече, че днес онзи си го беше нарочил като главна жертва . Време беше да изчезне безследно за ден-два (една  набързо скалъпена служебна командировка щеше да свърши чудесна работа).

   

Междувременно докторът беше вперил празен поглед в стената (също както правеха неговите пациенти) и търпеливо изчакваше Сербезов да приключи с писането на безкрайните актове и експертизи. Най-сетне капитанът му подаде една пачка документи за подпис, без да обяснява кой за какво беше . Психиатърът  заразлиства листите бавно,  методично и с видима досада. Старшият го наблюдаваше внимателно. След като и последният подпис бе сложен, където му бе мястото, медикът  му подаде излешната вече документация и запита с равен, незаинтересован тон :

-         -   Тук ли е задържаният?

-       -     Да, полицай Сахатов ще ви го доведе ей сега. – и се провикна колкото му глас държи – Ей, Павеле, магаре краставо, домъкни си... четирибуквието тука!

     Дежурният изникна сякаш изпод земята.

-      -      Тук съм, гоподин старши.

-        -     В състояние ли е арестантът да се движи?  - попита с престорена строгост началникът.

-          -   Тъй вярно, господин старши,току-що излезе от апатично сътояние и...

-          -    Млък, раздрънкана латерна такава! – изръмжа капитанът – Стига си плямпал! Доведи го веднага!

-          -   Слушам, г-н капитан! – и с нескрито облекчение Сахатов изчезна от погледа му.

    Докторът беше изслушал този прелюбопитен диалог с обичайното за професията му безстрастие и, подсмихвайки се под мустак, подхвърли небрежно :

-        -    Май доста жестоко кастрите подчинените си, а, капитан Сербезов?

   Старшият се намръщи – не обичаше разни там пишман-докторчета да му се месят във работа, но за всеки случай запази спокойствие (иначе просто щеше да му се накрещи  едно хубаво).

-    -        Ее, к’о да ги прая – няма да ги галя с перце я! Те да не са някакви там госпожички от София, че им се лигавя с разни молитви и прочие женски простии! Ние сме полицаи, корави момчета все пак! Престъпниците и разните там оплаквачи (така той наричаше гражданите тъжители) и ревли да не би мазничко да ни молят, преди да ни се разкрещят или да ни нападнат? – Сербезов вече почваше да се горещи.

Докторът разбра, че трябва да преустанови малкия психологически експеримент, който беше решил да си направи от скука. „Да не стане играчка-плачка“ – мислеше си той.

-          - Много сте прав, г-н капитан, аз просто си приказвах. Нали трябва с нещо да си уплътняваме времето, докато чакаме държавните служители в ареста да се натуткат хубаво.

     Старшият през цялото време сумтеше като разярен бик, но последните думи някак поохладиха яростта му, или по-правилно -  насочиха я в друга посока.

-          Да, прав сте, наистина ония мърди  се влачат като някакви калдаръм кокони.

   И като  насочи глава в посока към арестанското помещение, изкрещя с цяло гърло (в резултат целия участък закънтя като резонатрона кутия) :

-      -     -  Говеда, веднага си домъквайте задните части тука и психото – бързо, на секундата!

   Из съседната стая се чуха възклицания, шъткания, увещания и след минута трима души в униформа дотичаха запъхтяни, влачейки след себе си заключения с белезници младеж. Апатията го беше обхванала до такава степен, че той със стоическо мълчание и учудващо безразличие се оставяше да го влачат като чувал с картофи.

   Докторът веднага се затича към пациента, викайки :

-      -     Какво правите бе, имбецили безотговорни, ще го убиете така!

    Същисаните полицаи веднага пуснаха арестанта на земята и побързаха да отдадат чест на началника си. И тримата трепереха като листи пред угрозата да изтърпят по няколко „гърбача“ за „неизпълнение на служебните задължения. Лудият тупна на земята като труп. Докторът се втурна към него и, още кълнейки и проклинайки, го обърна по гръб, измери пулса му и провери дишането му. Всички следяха действията му с нарастващо напрежение – целият участък съзнаваше, че в тези секунди се решаваше съдбата му (защото ако психото умреше, докторът съвсем спокойно би могъл да прошешне някоя думичка на „другаря си по чашка“ и тогава Сербезов щеше сериозно да си изпати, а покрай него и те). Най-сетне психиатърът обяви победоносно :

-     -      Нищо му няма, просто спи. – при което четиримата служители на реда едновременно изпуснаха четири дълги, проточени въздишки на облекчение.

 Капитанът направи крачка покрай изпънатите си като струни подчинени (в цялата тази тревога и залисия той беше съвсем забравил да ги освободи) и с видимо съчувствие се наведе над задържания :

-       -    Добре ли е? Да няма нещо счупено или някое сътресение?

-       -    Не, не ,надявам се, че не. Все пак ще дам на един мой колега от Градска болница да го прегледа преди да го вкараме в психиатричното отделение. А сега – обърна се той към тримата полицаи – вземете го и го пренесете в патрулката.

Сахатов и колегите му отправиха въпросителни погледи към началника си.

-      -     Айде, бе говеда лайняни, какво се мотаете, веднага го занесете в колата! Свободно, лентяи! После ще разправям с вас, смотльовци. -  и тримата буквално за секунди вдигнаха младежа от земята, облегнаха го на раменете си и с бърза пехотинска стъпка го замъкнаха към патрулния автомобил.

Той бе паркиран в малкото, кално дворче на старата селска къщичка, в която се помещаваше тукашното Районно. Веднъж отдалечили се от страшния „бей“, тримата полицаи забавиха крачка.

-     -      Да спрем за секунда, че горкият човек сигурно зле е пострадал от нашите лашкания и тряскания. – предложи Сахатов.

Тримата внимателно поставиха апатичния болен да седне под едно изкорубено дърво. Веднъж озовал се на твърда земя, той веднага отвори очи и хитро намигна на дежурния.

-      -     Какво, ти нима си симулирал ?! – почти извика Сахатов, но колегите му и лудият едновременно зашъткаха.

-     -      Мълчи, Павка, това е тайна. – прошепна младежът и му намигна многозначително.

-         -  Ха! – възкликна същисан Павел – Ама ти откъде знаеш името ми?

-          Пише го на баджа ви, полицай Сахатов. – и задържаният насочи пръст към гърдите му – Хее там.

-          Ей, момче, не сочи така! – предупреди го онзи с палката – Ще те види старшият!

Междувременно „старшият“ се разправяше с доктора.

-         -  Няма да толерирам такова отношение към пациентите ми! – викаше внезапно оживилият се флегматик.

-         -  Никой към никого не се отнасял зле. – със заплашително размахан пръст  му диктуваше условията си Сербезов – Просто малък инцидент по време на транспортиране на арестнта. Човешка грешка, съвсем случайна. Полицията поема всички разходи по поправката на   евентуалните щети и повреди по външната обшивка на обекта.

-       -    Това да не ви е някакъв катастрофирал автомобил,капитане! – възрази му разпалено психиатърът  - Та тук става въпрос за човешко същество, за Бога, бива ли така да го класифицирате – „обекта“! Сякаш е някакъв развален трабант, а не човек като нас и мен.

-     -      Без излишни морализаторства, г-н докторе! Аз да не съм ви женско списание, та да ми депозирате ревливите си оплаквания!

-       -    Но това е елементарна хуманност, г-н Сербезов!

-        -   Стига простотии вече. Лигавихте се достатъчно. – отсече капитанът и изрева на подчинените си – Айде бе, кучета крастави, какво се моткате из двора! Веднага да отнесете арестанта в колата, че като дойда, че като ми паднете в ръчичките...  За системно незипълнение на служебните задължения нали знаете какво ще ви се случи?

-       -    Тъй вярно, г-н капитан! – отдадоха му чест тримата, вдигнаха младежа и бавно го затътриха към арестантския бус.

Докторът, отчаян от дебелокожието на Сербезов, махна с ръка и бързо закрачи подире им , за да наглежда отблизо пренасянето на пациента – след последния гаф на служителите на реда той вече им нямаше никакво доверие и предпочиташе да контролира всяка тяхна стъпка. „Беят“ пък, мърморейки ядосано под носа си, ги последва, бавно и тежко пристъпваше зад тях (все пак забележителния по размерите си корем, с който той не без основание се гордееше, имаше неприятното свойство да намалява подвижността на притежателя си – не че капитанът имаше нужда от такава). Той усещаше, че този самсунек, психиатърът, се опитваше да му накърни командирския авторитет и респекта, който той  бе изграждал с толкова много труд. „Май тия недоносчета вече не се страхуват толкова от мен. Това не е добре. Ще трябва пак да ги учим на дисциплина. И доктора трябва да научим, но той е голяма клечка. Ама все пак де се е чуло и видяло такова безочливо отношение  към служител на реда.Ще ми противоречи, копелдака му с копелдак!  Но капитна Сербезов патки не пасе, няма да му се размине без бой. Ще зема да си поприказвам с този-онзи, па после ще видим кой кум, кой сват. Току-виж изкокнало нещичко... Тогава само трябва да го повикам за кратък разговор – и, дето се казва, ще го науча на ум и разум тоя кретен. “ – мислеше си началникът и преглъщаше гневно.

Междувременно арестантът – който доста успешно бе симулирал досега апатия и сънливост – се наведе над ухото на Сахатов (на чието рамо се беше облегнал)  и му прошепна :

-      -     Павка, братле, моля те, ако все още си запазил нещо човешко в себе си, помогни ми да избягам от прогнилите пипала на държавната администрация. Те не искат да им бъда контра, страх ги е някой да им говори истината. Сербезов е намислил да ме убие при „опит за бягство“.

Дежурният се правеше, че не го чува, докато внимателно го побутваше към  каросерията на арестанския бус.

-      -     Истина ти казвам – говореше младежът, а в сините му, като на ранено животно очи сякаш молеха за помощ – Заради кого вече повече от две десетилетия тънем в хаос и разруха? Кои бяха тия  „здрави ръце“ и „силни мъже“, които разграбиха, разпродадоха и  опоскаха каквото беше останало от икономиката на нашата родина, превърнаха я в задния двор на Европа, смазаха националното ни самочувствие и възродиха старото ни чувство, че не струваме нищо, че едва ли не сме просто слуги, миячи и чистачи на „големите съюзни братя“? Кои бяха тия българоубийци (наистина заслужават това наименование), дето оскотиха народа ни,

докараха го просешка тояга, до това, да яде остатъци от казаните за боклук и с триста мъки да свързва двата края? Кои бяха тия, които  доведоха „непокорните “ и самостоятелно мислещи остатъци от родната интелигенция,от родната наука и култура до  унизителното положение да се борят за самото си физическо оцеляване? А тия, дето венцехвалеха, подмазваха се на определени хора, хулеха и петняха всичко старо, ужким за да изградят „нова, демократична кулутура“, а всъщност с цел да  унищожат и последните останки от нашето българско и човешко достойнство, които ни бяха останали, последната светлинка в края на тунела – нашето минало – било то славно, или не чак толкова? Те нима тънат в недоимък и бедност както немалка част от нас? О, не, тези по кучешки предани „граждани на Европа“  получиха и облаги, и постове, и какво ли още не. Но остави я интелигенцията – нейните проблеми не вълнуват българинът, който е принуден всеки ден да оскотява в жестоката борба за залъка сух хляб с нежелани примеси от ръждясали гвоздеи и бракуван меланин. А на туй отгоре какво представяват нашите прехвалени закони?  Ни повече, ни по-малко – десет реда бостнаски плашила – да държат честните хора надалеч от техните лапи и да служат за удобен параван за позорните дела на „националния елит“. А знаеш какъв му е на него зорът? Много просто – неговите преставители като ята хищни лешояди са се  юрнали към държавната трапеза подир своя вечен  кумир – властта. Кой, ако не те, докара нас,обикновените хора, до самия праг на бедността, подиграва се с труда ни и ни плащатсамо колкото да не измрем от глад? Кои са тия, дето ни превърнаха в крадци и байганьовци, прогониха всички образовани и кадърни млади хора в чужбина – и всичките тия  золуми под благовидния предлог на „демократичен преход“ и „евроинтеграция“? Кой ни превърна от „българи“ в „шибания народ“, а нашата страна така опозори, че вече разни новоизпечени художничета от не-знам-кое-си лондонско гето  ни асоциират със символичната фигура на... отходно помещение?  Кой беше тоя, дето – използвайки същите средства като своите „братя“ на запад, ни зомбира и докара до тоя хал - инертно, пасивно и изпростяло стадо от чалгаджии и оплаквачи, които вечно хленчат и нищо не вършат да защитят правата си, ами се оставят на течението? Кой е виновният, а? Отдавна мина времето, когато можехме да се измъкнем просто с посочването на поредната изкупителна жертва. Ти, обаче знаеш имената на иззедниците, брате, ти знаеш! Сербезовци и техните тъстове – те са навсякъде, манталитетът им стана модел на подражение за моите връстници, те са техните герои, идоли и кумири! Спаси ме от тях, брате мой, не позволявай да попадна в мръсните им лапите! – и той пищеше като че ли деряха жив.

През цялото време, докато течеше тази гневна филипика, Сахатов и един от колегите му закопчаха белезниците на арестанта към съответното място в буса, после затвориха каросерията и пратиха онзи с палката да търси ключа за нея. Сербезов, вместо да псува и хока подчинените си, се заслуша в скръбната тирада на душевноболния и недоволно клатеше глава. „Тоя какви ги плещи? Отново е изперкал, това е.“ Когато чу своето име обаче, не издържа и без да се церемони, рязко изблъска вратите на арестантския бус и, леко приведен, се вмъкна в тясното и тъмно помещение.

-      -    А, бре, лайно нещастно, ти кого ще хулиш, мене ли бре! Виж го ти, въшката му с въшка такава! Само веднъж да замахна, ще го смажа като бълха, пък вече ми се прави на силен-вилен! – и , обсипвайки го с ритници, го изтегли извън превозното средство.

    Всички присъстъващи, които със забележителен интерес следяха развоя на събитията, сега вкупом се втурнаха към капитана и задърпаха арестанта от ръцете му.

-      -     Капитане, оставете го, той не знае какво говори! – викаше дежурният и отчаяно се опитваше да изскубне нещастния младеж из свитите юмруци на разярения капитан.

-     -      Ако нещо стане с пациента ми, ще държа вас лично отговорен и ще донеса до... знаете кого! –  викаше лекарят и със слабите си, несвикнали лакти се опитваше да го изблъска настрани.

   Двамата полицаи, забравили чинопочитанието и страха си от всесилния Сербезов, се нахвърлиха върху му и едновременно го събориха на земята. Началникът им изпусна жертвата си и тя запълзя на четири крака извън мелето. Павел и колегата му заедно направиха „мечка“ на „бея“ и за секунди го обезвредиха, извивайки болезнено ръцете зад гърба му – като на арестант.

-      -     Капитане, спрете, не виждате ли, че оня Ви провокира! – викаше в ушите му полицай Сахатов.

-     -      Я ме пускай веднага, смрадливо чучело такова! Долу мръсните лапи от мен, че ще ядеш тридесет „гърбачи“ и три дена в  карцера ще гниеш! На улицата ще те изхвърля, говедо мръсно, и окото ми няма да мигне! – крещеше почти истерично капитанът.

   Докторът пое полуживия луд и, едва крепейки го на рамене, го домъкна до вратата на шофьорската кабина на буса.

-    -       Не се страхувай, момче, тоя изверг няма да ти направи повече нищо. – говореше му с благ тон той.

 В този момент той коренно се беше променил. Дългогодишната апатия и пасивност, която бе придобил вследствие на дългото общуване с душевноболни, изведнъж се бе пропукала и изпод пелената на незаинтересоваността и безразличието затуптя едно благородно сърце, което не търпеше неправдата и насилието и рискуваше всичко – положение, власт, безопасност, спокойствие, че може би дори и живот, за да спаси невинната жертва на един насилник. Беше се обадила човечността и добротата на един обикновен българин.Въпреки всичко, което Сербезовци и подобните им правеха, за да задушат и разводнят и последните остатъци от тях.

   

Докторът бутна момчето на предната седалка на колата, после бързо грабна ключовете от ръцете на смаяния полицай с палката (той току-що се беше върнал от участъка и не бе станал свидетел на мелето), затръшна вратата и бързо, гневно завъртя ключа. Докато минаваше на скорост, младежът подаде главата си през предното стъкло, впери небесносините си, по детски невинни очи в полицаите, които с последни сили удържаха Сербезов, и извика :

-        -          Ах, сербезовци, като хидри сте вий! Народът бъхти, търпи, последни сили напряга само и само да отсече главата на някой самозабравил се феодал като вас, а то – на нейно място се пръкват две нови глави! По-хищни, по-безпринципни, по-хитри, по-свирепи ! По западен калъп ляти, с байганьовски „матрял“ изпълнени!  От нашата кръв пиете, от нашата жива плът ядете, ненаситни лами такива! Като кърлежи се насмукахте... А нравите ви като лаймска болест ходят сред нас – умовете отравят, душите погубват, младите прогонват. Държавата да не ви бащиния, а, готованци! Но няма да векувате я! Павка, огледай се, приятелю – „и едните, и другите са маскари“²! Не нас представят те, а кого ли, кого?  Но аз зная, добре знам кой е човекаааа...  – и колата даде на скорост и буквално излетя по надупчения като швейцарско сирене път, вдигайки зад себе си фонтани от рядка кал.

     Сербезов, току-що освободил се от здравата хватка на подчинените си, беше надлежно опръскан с  благословеното вещество. Подобно безпрецедентно кощунство  - всеки да получава само това, което наистина заслужава - го разяри до крайна степен и той се втурна подир автомобила, обсипвайки го с псувни и заплахи.

-      -     Спукана му е работата на доктора. – прошепна онзи с палката на другарите си.

-     -      Абе, ти за него не бери грижи. Познава хора, ще се отърве. – изкоментира колегата му.

-      -      Оказа се добър човек тоя доктор, а го мислехме за самсунек и връзкар...

-       -     Обаче ние ще му оберем пешкира...

-       -     Трай си бе – мижаш, мижаш и до амина ще търпиш. – подигра му се онзи с палката.

-      -      Кога ли  най-после ще се отървем от нашия „бей“ изедник?– чудеше се Павел и  размишляваше над последните думи на лудия младеж.

     Като че изпод земята прозвуча далечен приглушен гърмеж,  сякаш някой стреляше с пистолет там някъде, сред многобройните плитки канавки покрай пустия междуселски път. Гороломните попръжни на капитана почти заглушиха този странен звук. Ала тренираното полицейско ухо като радар усещаше такъв „шумов фон“. Притежателите на ушите замръзнаха на място същисани и ужасени. Заоглеждаха се  нервно  във всички посоки, ала никой от тях не смееше да направи и крачка напред и да отиде да види какво всъщност ставаше. Онзи с палката стисна оръжието си и застина, сякаш се готвеше да се отбранява от невидимата заплаха, която пълзеше и се извиваше като някаква зла змия в притихналата нощ.

-      -     Ама к’о стана? Туй не бяха ли изстрели ?

-     -      Не, бе, не – котешко мяукане беше. – присмя му се Сахатов.

-      -      Изстрели бяха, ти казвам!

-      -     Дано не са пострадали доктора и момчето...

-      -     Не се безпокойте, мили другарчета  – успокои ги със сардонична гримаса дежурният и подигравателно издекламира :

-       -    Докторът без много шум Сербезова превари –

       лудия с един куршум във челото удари.

        - На това му се казва „мокра, кална и кървава поръчка“, наивни деца такива. Нашият приятел, психиатърът, трябваше да си изработи парите по някакъв начин все пак.

-     -      Ама  ти от’де знаеш, че е бил той? Защо пък да не е бил някой от тях...

  Тримата гледаха пътя мрачно и жестока мъка стискаше сърцата им в ледените си клещи.

-       -   И тоя ли? А ужким беше човек от народа ... Тия подиграват ли се с нас, или к’о?

-      -     От народа бил – ха! По-голяма глупост не бях чувал от последните избори! Ей, ахмако, ти за толкова отракани ли ни имаш, нас, обикновените хора – да не би да утрепваме брутално и без грам милост всеки арестант, който прекалява с приказките, а,?

-     -      Слушай сега – намеси се Павел – ти всъщност и сам не си вярваш на глупостите, дето ни разправяш, ама ги повтаряш непрекъснато  като развален грамофон...

-      -    То да бях само аз, дето ги върши тия диващини... –  въздъхна тъжно полицаят.

В този момент запъхтеният капитан с тежка стъпка се прибра в двора на Районнното, размахвайки заплашително стиснатия си юмрук. Той дишаше тежко и плитко, а на устата му се бе образувала пяна като при болните от бяс – давеше се в агонията на собствената си безсилна злоба. Първото нещо, на което замъгленият му поглед се спря, бяха тримата колеги. Те стояха там мирно, строени в редица –  мълчаливи, намръщени и сериозни, а очите им светеха със страшен, гневен блясък. Dies irrae ³. По черните им от мръсотия и пот лица се виждаха още белезите от борбата, а от счупения нос на дежурния изтичаше тънка струйка кръв.

-    -      Магарета! Малоумници! Копелдаци мръсни! И вие – вий сте вътре в тая работа, вий сте помогнали на тая шарлатанската свиня, психо-пияницата да избяга с арестанта! Само да ми паднете в ръчичките...

-          ***

    Минаха грозните сцени на „мъмренето“.  На следващия ден капитанът отпътува за K, където надълго и нашироко разговаря с тъста си. След около седмица във вестниците се появи съобщението, че завеждащият психодиспансера в K – т.е. докторът, бил намерен премазан от автомобил на пътя за София. Никой не знаеше къде е изчезнал шофьорът, извършил това грозно деяние. Според слухове това било предумишлено убийство, поръчано от местния престъпен бос Т. и неговия зет – небеизвестния капитан Сербезов с цел лично отмъщение. И думичка не се спомена за нещастния  душевноболен младеж, който бе завършил живота си в някой необозначен гроб в общинските гробища в K.

    След два месеца Сербезов беше повишен до началник на областната дирекция на МВР в К.  Жителите на село Горно Нанадолнище посрещнаха тази новина с викове „ура“ и радостни прегръдки, а пред сградата на кметството се изви огромно хоро. Отиваше си техният „бей“, нямаше да му търпят золумите  и секунда повече. Надяваха се заместникът му да бъде по-човечен, но въпреки щедрите си обещания, той се оказа просто поредния корумпиран държавен служител -   крадеше на поразия („усвои“ недоусвоените от предишния началник средства), въртеше спекула и контрабанда и бавеше с месеци делата на хубавите тъжителки. Ако не друго обаче, то поне „гърбачите“, крясъците и наказанията „под оръжие“ останаха далеч в миналото – като някакъв кошмарен, полузаличен спомен в народното съзнание.

      Въпреки всичко тримата полицаи бяха уволнени за „системно неизпълнение на служебните си задължения“. Сахатов и другарите му се събраха на „съвет“ в кръчмата и удавиха мъката си в потока от  „малки“ и под звуците на задължителната за случая чалгата. На другия ден те и семействата им си събраха багажа и се качиха на първия пътнически влак за N (в съседната община).  Въпреки че им беше трудно в началото, те успяха мъжествено да издържат първите месеци на недоимък. Разбира се не можаха да си намерят работа в системата на МВР – новият областен началник се беше погрижил за това. Все пак преживяваха някак си -   и в края на краищата мъжете станаха механици и миячи на коли в една близка бензиностанция.

-     -      Все от нещо трябва да се живее... –  мъдруваше Сахатов, а другите двама едва издържаха на изкушението да му забият един в примиренческата мутра.

-      -      Дървен философ си ти, друже, дръвник и половина – вместо това отговаряше един от тях –Не си като онова момче, психото. Виж, той беше пич – не се уплаши ни от „бейове“, ни от „карцери“.

Павел ги изглеждаше с възмущение, а очите му светеха със страшен блясък:

-       -      Да, той беше истински човек. Такива са ни нужни днес – да ни събуждат от сън, че то само с големи приказки и ругаене на този-онзи властник не става... Действия трябват, не приказки на едро. И все пак – да се молим на Бога, дявола или когото там намерите за добре, общата инертност  никога да не успее да  приспи такива луди глави, защото тогава Сербезовци наистина ще векуват на тоя свят.

И след като изгълта ракията си на едни дъх, Павел скочи на крака, качи се на масата и завика, колкото му глас държи :

-      -     Лудите, лудите, те да са живи! ⁴

   Гласът му беше станал дебел и басов от изпития алкохол и кънтеше из цялото заведение. Неочаквано от тъжните му, воднистосини очи потекоха горчиви сълзи.

-      -      Павка, слизай бе, не ни излагай така! – викаха двамата му колеги и се опитваха да го свалят долу. – Стига си циврил кат’ жена!

-       -     Но аз плача за нашата злочеста родина и за всички нас!

-      -       Какво – и ти ли изперка?

-      -         Аман от пияни и луди вече...

   А той размахваше загрубелите си от тежък труд ръце и с мазолестите си, леко обезформени пръсти напразно се опитваше да се изскубне от здравата хватка на другарите си .  Защото те с всички сили го дърпаха към изхода ...

Бележки :

¹   Цитат от Гео Милев, „Ад“

²   Алеко Константинов, „Бай Ганьо“,

³   „Ден на гнева  (лат.)

⁴    Иван Вазов, „Под игото“