За всички, на които авторът на този блог леко им е залипсвал...

Като отговор на проявеното от читател желание да вижда повече поезия в блога, сега поствам едно стихотворенийце - нищо особено - което спечели дребна наградка на националния конкурс „Любовта в нас“, който се проведе в моя прекрасен роден град.

                                            Спомени

                                                                        

 Понякога будя се в сумрачните утрини    

 със спомена светъл                                         

                                 за теб.                                    

Понякога чудя се защо ли, залутани,

пребродили пъкъл и рай,

отминали дни ме поглеждат намръщени

 и тровят душата без край.

А нявга вината, във мене блуждаеща,

             ми спомняше всички злини,

които глупакът, от прошка нуждаещ се,

     на теб

               и на твойто сърце причини.

Сега се научих,

                        о, слънчице паднало,

как лошо любов

                         безответна

                                            боли,

как огън разпалвах

                        в огнище угаснало,

как скверното слово

          с дълбока

                            ме рана

                                           рани.

Но мъдрост жестока

                              ме рано поквари

и късничко май ме сломи.

Поне се научих,

        ах, колко ужасно,

                                     безмълвно

               си страдала

                                                      ти.

 И гадно е,

 да, гадно е,

 на устни напукани

 щом гъба оцетна

 горчи.

И страшно е,

да, страшно е,

че острото копие

забито в ребрата

стърчи.

Дали те обичах – не зная.

А страстите колко тежат...

И как ще ги носим до края,

по стръмния,

                        тесния,

                                     калния 

                                                   път?

Че кръста си мъкне самичък,

самотен тук всеки от нас. 

Какво ли те лъжа – обичах,

безумно обичах те аз.

Но времето с тъмна завеса покри ни,

изтри ни то всички следи.

Остана ми само съдбовното име,

живота ми що промени.

 

Затова не заспивам в сумрачните утрини              

а слънцето търся  с копнеж.

Във празната стая витаят, пробудени,

три спомена светли.

                                          За теб.