Иска ми се да водех живот, в който да съм истински пред себе си, а не живот, в който съм такъв, какъвто другите очакват да бъда…
„Това беше най-честото угризение от всички. Когато животът ви е в своя край е много лесно да се обърнете назад и да видите всички тези мечти, които са останали неизпълнени. Повечето от пациентите ми признаваха, че не са осъществили дори и половината от истинските си желания. В крайна сметка всички те осъзнаваха, че просто да си здрав дава невероятната свобода да бъдеш какъвто искаш и да правиш каквото искаш. Много жалко, че го осъзнаваха, когато е прекалено късно…“
По този повод : едно мое стихотворение. Писано с кръвта на моето сърце.
Източник : тази статия
Зрялост
Бяха безгрижни дните отминали.
Имаше слънце, смях и бодили.
Имаше сини простори, застинали
в свойта антична невинност.
Нямаше бури, градушки, пороища,
битки изгубени, мишци без сили,
ято беснеещи, злобни емоции –
демони дебнат в пустите вили.
Виждам ни дарбите в третата глуха.
Виждам съмнение, виждам невяра.
Днес дилетантът с лакти се бута,
премии дири, драпа за слава.
А озарените с Боже призвание
виждам по барове, офиси, складове.
Нежни, уплашени, мънички славеи
в мрежи от долари, думи, дребнавости.
Лаят ги кучета едри, напети –
с рани и белези все от тояга,
с тежки синджири през вратовете –
хвалят хомота, влачат си впряга.
Бяха безгрижни дните отминали,
а пък морето – локвичка плитка
там, пред нозете слаби, изстинали…
Боже, върни ми мойте илюзии!