Какво осъзнаваме понякога, когато е късно

Иска ми се да водех живот, в който да съм истински пред себе си, а не живот, в който съм такъв, какъвто другите очакват да бъда…

„Това беше най-честото угризение от всички. Когато животът ви е в своя край е много лесно да се обърнете назад и да видите всички тези мечти, които са останали неизпълнени. Повечето от пациентите ми признаваха, че не са осъществили дори и половината от истинските си желания. В крайна сметка всички те осъзнаваха, че просто да си здрав дава невероятната свобода да бъдеш какъвто искаш и да правиш каквото искаш. Много жалко, че го осъзнаваха, когато е прекалено късно…“

Източник : тази статия

По този повод : едно мое стихотворение. Писано с кръвта на моето сърце.

Зрялост

Бяха безгрижни дните отминали.

Имаше слънце, смях и бодили.

Имаше сини простори, застинали

в свойта антична невинност.

Нямаше бури, градушки, пороища,

битки изгубени, мишци без сили,

ято беснеещи, злобни емоции – 

демони дебнат в пустите вили.

Виждам ни дарбите в третата глуха.

Виждам съмнение, виждам невяра.

Днес дилетантът с лакти се бута,

премии дири, драпа за слава.

А озарените с Боже призвание

виждам по барове, офиси, складове.

Нежни, уплашени, мънички славеи

в мрежи от долари, думи, дребнавости.

Лаят ги кучета едри, напети – 

с рани и белези все от тояга,

с тежки синджири през вратовете – 

хвалят хомота, влачат си впряга.

Бяха безгрижни дните отминали,

а пък морето – локвичка плитка

там, пред нозете слаби, изстинали…

Боже, върни ми мойте илюзии!