Той се наведе над
полупразната бутилка с вино и въздъхна тежко. Другарят му, стар войник с
набраздено от хиляди белези лице, се размърда и пуфтейки, проломоти с пиянски
глас :
- - Ей,
младежо, дай малко винце още, че да си
понаквася гърлото...че виж какво е сухо...
Младежът се взря с неразбиращ поглед в помътнелите му сиви очи и бавно отвърна,
завалвайки думите и бъркайки ударенията им :
- - Не
остало много, само шише половин. Иска пие ? – и с трепереща ръка му подаде
бутилката.
Старецът я хвана за гърлото и, стискайки я
конвулсивно с възлестите си, похабени от времето пръсти, я поднесе към устата
си, отпивайки една голяма глътка. Виното се стичаше по брадичката му на тънка
червена струйка, която му придаваше вид на човек, обзет от бяс, на болен човек.
- - Ахх
– възкликна старецът – Ето това вече е нещо. Не като оная помия, дето я пием
цяла нощ. На, вземи си.
Таранкин бавно пое бутилката и допи остатъка
от пенливата червена течност. Сетне внимателно огледа празната бутилка и я
подаде на другия.
- - Няма
повече. – обяви той, докато старецът напразно се взираше с надежда в дъното й.
- - Ами
тогава иди и донеси още, проклетнико ! – изръмжа старият войник и ядно захвърли
бутилката настрани.
В тъмнината прозвуча краткия, остър звук на
удара с каменистия под и дразнещото дрънчене на счупено стъкло огласи
изоставения обор и почти незабавно потъна в мрака на нощта.Скоро над двамата
пияни се възцари тишина. Тишина, толкова плътна и всепоглъщаща, че тежеше на
плещите им като огромен воденичен камък, толкова тъмен и плашещ, че двамата инстинктивно се
разтрепераха от необясним, почти животински ужас. Таранкин се вслуша
напрегнато, като че отчаяно се опитваше да чуе какъвто и да е звук, пък бил той
и едва доловимия шум от стъпките на някой нервен плъх, припкащ по мухлясалата
дървена бъчва, в която домакините му от
много поколения оставяха младото вино да отлежи, за да придобие необходимия
вкус и аромат. Но безмилостното, жестоко време и огромните плъхове, които
живееха в сянката й, бяха пробили една дълбока дупка в дъното й и сега тя
лежеше катурната в ъгъла - забравена, празна и никому непотребна.
- - Хайде,
копеле мръсно, до кога ще те чакам ! – провикна се старецът и дрезгавият му, помътнен
от изпитото вино глас разсече като че с остра брадва булото на тишината.
Таранкин въздъхна от досада и, залитайки,
се изправи на треперещите си крака. После тръгна напред, клатушкайки се
несигурно в тъмнината. Той се отправи с несигурна стъпка към старата бъчва в
ъгъла, където,както твърде добре знаеше, домакинът му криеше бутилки с
контрабанден алкохол. Младежът често залиташе и губеше равновесие, а няколко
пъти даже падна, ала бавно и внимателно се изправяше и продължаваше.
- - Напред,
напред, деца на роден край ! Към бъчвата! На ноож ! Избийте плъховете до крак!
– крещеше истерично старецът в ъгъла.
