Das Elfenlied

The end is near-                                  

no fairy tales
will save the virgin
from bitter ends.

The end is near,
and I regret
not having fought
with utmost strength.

The end is near –
do not forget
to take the torches
from bloody trench.

The end is near
of terror reign,
of creeping shadows,
of bitter days.

Пред бурята

Пропукана земя
под нозете ни боси играе.
И със дъх на роса
пак денят ли ни буря вещае?

Непозната земя
е животът ни труден и кратък.
И не знаем покой,
даже нямаме мир във душата.

Бурен вехне в алеи тревясали,
троскот цъфна по старите пътища.
И скрибуцаха люлки ръждясали,
черни птици сред клоните мътеха.

Най-опасни са тез самолети,
които нито се чуват,
нито се виждат –
като призраци в мрак и мъгла.

А са шумни, ръждясали трошки
с хеликоптерни перки-антени.
Много шумни...но толкова безвредни:
като кралската кобра чутовна
със премахнати отровни зъби
и жлезите надлежно извадени,
и очите с перде и инфекция.

Динозаври от късната креда…

Ти пази се по-харно от хищника –
таз маймуна двукрака, мутирала
със съзнание – сбирка на бръмбари
и копнежи – чакали във клетка.

Тя по-страшна е
от десет вулкана
и от зъл земетръс гороломен.

Приеха "Закон за чужденците в България", с който всеки нелегален мигрант без документи, но с пари и оръжие (т.е. нашественик) става автоматически "апатриотид" (човек без родина, ще рече) и държавата му осигурява издръжка, убежище....и мегдан да си прави золумите, за които ЦРУ му плаща. Абе с две думи отвориха вратите на варварите и ги поканиха да опоскат държавата ни до шушка. По директива на Брюксел (тази ЕК вече почна подозрително да напомня едноврешния КПСС на Съюза). Хубаво поне, че немалка част от държавите просто не слушат чужди директиви и пазят границите си с армия... Защо, защо не послушахте Кадафи още навремето, а оставихте американците брутално да го убият?

Пиянска песничка

Денем, нощем вино пия,
тежко вино и ракия,
че душата ми лютива –
ей зат‘ва кат смок ще пия!

Денем, нощем сълзи лея –
по-горчиви от пелина –
че съдбата ми трънлива –
ей зат‘ва кат куче вия!

Денем, нощем либе викам,
либе моля и заклинам –
тя далеч оттук замина –
ей това в сърцето крия!

Денем, нощем все се кая,
все се кая и разкайвам –
че скръбта ми ме надвива –
ей зат‘ва без мяра пия!

Медицина

Физиологията -

бич божи

за човешката психика.

Би трябвало да е обратното,

но стресът преобърна стойностите.

Химн на унижените

• 
  
  

  
  

  Ние вървим към „Дубровник“ с убити от пътя крака. Ние вървим бездуховни

  
  

  с болка във гневни сърца. 

  Ние вървим към „Дубровник“
  с черни от жажда уста. 
• Как ли вървя към „Дубровник“
  с празна от ужас глава?
  Сам ли вървя към „Дубровник“
  с мъка в разбита душа?
• 
• Хора ли бяхме, животни –
• тъй ни измъчваха, знай!
• Адът бе в къщи с основи страшни скандали без край. Кому не бяхме робо̀ве, къде не свехме глава? Дрънкат в съня ни окови, няма ни лъч светлина. Слънце в очите ни грейше само в мираж и мечта. Как ли в устата ти пейше стара, прогнила лъжа : „Аз ще ти дам свобода!“

  
  

Ода за психотронното оръжие

Самото неназовимо нещо,

което го има и го няма -
едновременно навсякъде и никъде :

умовете ни ще изпие,
волята ни ще разкапе,
силата ни на вода ще стори,
семейства ще разтрогва,
приятели ще скарва,
държави на части разкъсва,
брат на брата нож ще вади,
баща от дъщеря си се отрича -

защото някой горе
така го програмира.

Завесата над нас ще падне,
когато се самоунищожим
от глупост или суета –
да бъдем господари на света.

Секира

Секира, секира, секира

и огън за гнили лъжи!

Секира, секира, секира –

пробивам към светли мечти!

Че в душните нощи се стелеха

завеси от сива мъгла.

И шепа злосторници стреляха

от упор в ранена душа.

И лутах се слаб и безцелен,

линеех във пъкъла стар.

Инертен,страхлив и бездеен –

останах дори без другар.

Че готвеха троица демони

засада в бодливия храст.

Че готвеха мъки подземни

и клада за моята страст.

„Наливат й  вряла смола…“

Психологическата война

И едно леко зловещо стихотворение, което доста картинно описва света, в който живеем в момента. Защото се води война - война с и за нашите умове и сърца. По-страшна е от двете световни войни, взети заедно, и досега е взела неизмеримо повече жертви. Добре дошли в ерата на психологическата война, бедни мои приятели!

Варвари идат, майно льо,

с топори порти разбиват,

пороен дъжд са, майно льо,

и побесняла градушка.

Варвари идат, майно льо,

без вяра, без идеали.

Алтъни дирят майно льо,

злато от пъклото вадят.

Злато им бога, майно льо

офшорка- черква богата,

банкер им попа, майно льо,

а телевизор – войвода.

Варвари свалят. майно льо,

и дядо Боже от трона,

с трънен венец го, майно льо,

с бич и псувни го почитат.

От запад идат майно льо –

дружини страшни сеймени.

На изток пътя, майно льо,

им го еничар разчистил.

Земята руска, майно льо,

на юруш те ще я вземат.

Варвари идат майно льо,

с клада, наука и кърви.

Сеймени идат, майно льо –

модерни, умни, технични.

Варвари идат, майно льо –

алчни, развратни, себични.

Изповед на един български политикан

Ръжда съм, брат, ръжда.

Бездънна тиня, пустота
   и фарисейщина безкрай.

Ръжда съм,брат, ръжда.

Уж млад метал,

а пък ръждясал.

Уж светъл двор,

а пък обрасъл

със бурена на чуждите слова.

И постен кат’ трева.

А още толкова млад съм аз...

Сред  бурен и трънак

растях и възмъжах.

Гърмя̀, рося̀, сланя̀,

градушка ме валя.

А грозни семена

покълваха сред нас.

И уж най-учен бях,
   акъл все давах сам,

а нямах ум и грам.

Простаците ругах...
   Не бях ли сам простак?

   Покрива ме ръжда –

   невежа чернота.

Така и не разбрах

защо живея аз.

Любов, добро презрях

за полза и пара.

И късно осъзнах,

че в грешен път вървя.

Защо ли да мълча –

как туй ще променя?

Пустиня

Свободно, червеното знаме
се вее над нас във нощта.
Червеното,огнено знаме
ни води през страшни места.

Пълзяхме през мъка и дрипи
с лишени от слово уста.
Пълзяхме и жалки, и тихи
сред мъртвия дъх на нощта.

Надежди в душите размити,
руши ги жесток капитал.
Той роби създаде - я, Вишни -
растем със сърца от метал.

Растем със челата стеснени,
с капаци над двете очи.
Растем със тревогите черни
за хляба и гладните дни.

Умират мечтите безмълвно -
умират, потънали в прах.
А алчност и злоба покълват
сред мафия, бизнес и страх.

Какво осъзнаваме понякога, когато е късно

Иска ми се да водех живот, в който да съм истински пред себе си, а не живот, в който съм такъв, какъвто другите очакват да бъда…

„Това беше най-честото угризение от всички. Когато животът ви е в своя край е много лесно да се обърнете назад и да видите всички тези мечти, които са останали неизпълнени. Повечето от пациентите ми признаваха, че не са осъществили дори и половината от истинските си желания. В крайна сметка всички те осъзнаваха, че просто да си здрав дава невероятната свобода да бъдеш какъвто искаш и да правиш каквото искаш. Много жалко, че го осъзнаваха, когато е прекалено късно…“

Източник : тази статия

По този повод : едно мое стихотворение. Писано с кръвта на моето сърце.

Зрялост

Бяха безгрижни дните отминали.

Имаше слънце, смях и бодили.

Имаше сини простори, застинали

в свойта антична невинност.

Нямаше бури, градушки, пороища,

битки изгубени, мишци без сили,

ято беснеещи, злобни емоции – 

демони дебнат в пустите вили.

Виждам ни дарбите в третата глуха.

Виждам съмнение, виждам невяра.

Днес дилетантът с лакти се бута,

премии дири, драпа за слава.

А озарените с Боже призвание

виждам по барове, офиси, складове.

Нежни, уплашени, мънички славеи

в мрежи от долари, думи, дребнавости.

Лаят ги кучета едри, напети – 

с рани и белези все от тояга,

с тежки синджири през вратовете – 

хвалят хомота, влачат си впряга.

Бяха безгрижни дните отминали,

а пък морето – локвичка плитка

там, пред нозете слаби, изстинали…

Боже, върни ми мойте илюзии!

За всички, на които авторът на този блог леко им е залипсвал...

Като отговор на проявеното от читател желание да вижда повече поезия в блога, сега поствам едно стихотворенийце - нищо особено - което спечели дребна наградка на националния конкурс „Любовта в нас“, който се проведе в моя прекрасен роден град.

                                            Спомени

                                                                        

 Понякога будя се в сумрачните утрини    

 със спомена светъл                                         

                                 за теб.                                    

Нека ви представя една модерна душа.....

„Не си за тоя свят, човече...“

Щастливи сме само щом не мъдруваме.

Ах, колко е хубава
                    моментната снимка
                                 на живия, истински смях –
                    човешки-безсмислена
 и леко сладняща на грях.

Всякакъв смисъл загуби нетленното.

Светът се побира във шепата на краткия миг.

На хиляди бримки разпада се времето.

Грозния вик  на страха,
във стомаха стаен, зазвуча
със нелепия призив
„Върви напред!“
Без въпроса „Къде?“,
без въпроса "Защо?!" -

и без цел, и без смисъл

кат гонено стадо
от някой звяр гладен

ний летим към блатата
на рутината

и духовната смърт.

     Но мълчи, сърце –

всичко е наред.

Смеси във палитрата

боите си хиляди,

заливай ги с черното,

до болка проклетото,

реалното, вечното,

дори ежедневното.

„Защо?!“

Исторически паралели

„Какъв късмет е за правителствата, че хората не мислят!“ – А. Хитлер

1945 :

„Не, абверецо, няма да стане

да ни мъчиш със страх и със смърт.

Твойта партия първа ще падне

от на Сталин нагайката в кръв.

Не, абверецо, няма да стане

да се свиваме в ужас и смут.

Твойта партия първа да падне –

днес в туй хвърляме нашия труд.

Не, абверецо, няма да стане

да ни сложиш под робски ярем.

Твойта партия първа да падне –

за това все в окопите мрем.

Не, абверецо, няма да стане

тоя свят да го вземеш със щурм.

Твойта партия първа ще падне

и ще смажат народа ти груб.

Че във лед и във огън калени,

две империи скачат, ръмжат

и поделяйки твойто наследство,

гроб копаят ти в земната твърд.

Затова се пръждосвай, абверецо,

че не щеме ти злото лице.

Днес достоен се ражда наследник –

твойте учени всичките взе.

Той със филми и пропаганда

на света ти е днес господар.

И отвсякъде лозунги лаят :

„Не мисли! Подчини се, другар!“

Двоична песничка

Диалози за
миналото, настоящето
и бъдещето
на нашето отечество

„Щяхме да хващаме цвайката,

дето горихме нагайката –

да се постоплим добре.

Щяхме да хващаме цвайката,

дето ни дебнеше шайката –

да ни натупат добре.

Щяхме да хващаме цвайката –

бавно пълзи  „таратайката“ –

тъй все си мръзнем добре.

Щяхме да хващаме цвайката,

да й наричаме майката –

никак не ни е добре.“

Сатирични изблици

По време на междучасието

Иванчо рекламира най-подмолни
методики за справяне с контролни
(нищо, че учителката по философия
реши, че той е с мозъчна атрофия):

„И все изпадах в тежко заблуждение
със същата позната лекота.
И все се мъчех в глупаво положение -
сред спомените зейше празнота.

А бях прекарал сутринта с наведена,
замаяна от луд купон глава.
Как зле ми беше мисълта увредена -
и датата забравих, и часа.

„По дяволите, тъпи сантименти!“ –
и глупостта прикрих с неяснота.
Тъй силни бяха мойте аргументи,
че никой даже дума не разбра.

Но истина е – виждах на моменти,
че май бях още кьоркютюк пиян.“

20.10.2012 г

Едно стихче собствено производство - нов вариант

Наше време

Ухаем ний на огън и желязо

и няма грам природен аромат.

Напразно ли бащите ни повтарят :

„ Деца сте вий на тоя черен град.”

Но виж ни, брате – наша е земята.

Превзехме я със труд и кървав пот.

С подводници прегазихме водата,

открихме в дълбините чак живот.