Das Elfenlied

The end is near-                                  

no fairy tales
will save the virgin
from bitter ends.

The end is near,
and I regret
not having fought
with utmost strength.

The end is near –
do not forget
to take the torches
from bloody trench.

The end is near
of terror reign,
of creeping shadows,
of bitter days.

Пред бурята

Пропукана земя
под нозете ни боси играе.
И със дъх на роса
пак денят ли ни буря вещае?

Непозната земя
е животът ни труден и кратък.
И не знаем покой,
даже нямаме мир във душата.

Бурен вехне в алеи тревясали,
троскот цъфна по старите пътища.
И скрибуцаха люлки ръждясали,
черни птици сред клоните мътеха.

Най-опасни са тез самолети,
които нито се чуват,
нито се виждат –
като призраци в мрак и мъгла.

А са шумни, ръждясали трошки
с хеликоптерни перки-антени.
Много шумни...но толкова безвредни:
като кралската кобра чутовна
със премахнати отровни зъби
и жлезите надлежно извадени,
и очите с перде и инфекция.

Динозаври от късната креда…

Ти пази се по-харно от хищника –
таз маймуна двукрака, мутирала
със съзнание – сбирка на бръмбари
и копнежи – чакали във клетка.

Тя по-страшна е
от десет вулкана
и от зъл земетръс гороломен.

Медицина

Физиологията -

бич божи

за човешката психика.

Би трябвало да е обратното,

но стресът преобърна стойностите.

Химн на унижените

• 
  
  

  
  

  Ние вървим към „Дубровник“ с убити от пътя крака. Ние вървим бездуховни

  
  

  с болка във гневни сърца. 

  Ние вървим към „Дубровник“
  с черни от жажда уста. 
• Как ли вървя към „Дубровник“
  с празна от ужас глава?
  Сам ли вървя към „Дубровник“
  с мъка в разбита душа?
• 
• Хора ли бяхме, животни –
• тъй ни измъчваха, знай!
• Адът бе в къщи с основи страшни скандали без край. Кому не бяхме робо̀ве, къде не свехме глава? Дрънкат в съня ни окови, няма ни лъч светлина. Слънце в очите ни грейше само в мираж и мечта. Как ли в устата ти пейше стара, прогнила лъжа : „Аз ще ти дам свобода!“

  
  

Секира

Секира, секира, секира

и огън за гнили лъжи!

Секира, секира, секира –

пробивам към светли мечти!

Че в душните нощи се стелеха

завеси от сива мъгла.

И шепа злосторници стреляха

от упор в ранена душа.

И лутах се слаб и безцелен,

линеех във пъкъла стар.

Инертен,страхлив и бездеен –

останах дори без другар.

Че готвеха троица демони

засада в бодливия храст.

Че готвеха мъки подземни

и клада за моята страст.

„Наливат й  вряла смола…“

Колко много истини събрани на едно място...

"От всичко, което преживях и не полудях, правя следните заключения:

изборът на хора за психоатака не е случаен

Избират се хора с независимо мислене, които трудно се поддават на външно влияние, имотни, за предпочитане – живеещи сами. Атакуваните, ако споделят усещанията си, биват обявявани дори от близките им хора за нездрави психически. Почват съвети от рода: „Трябва да се консултираш с психиатър” и прочее. Неразбирането, което срещат, кара атакуваните хора още повече да се затварят в себе си и по този начин една от целите на пситерора е постигната – важен принцип на атаката е обществото да се дистанцира от тези хора, те да бъдат обявени за луди и, останали сами и безпомощни, те са вече лесна плячка. Такъв е принципът.

– Какви според вас са крайните цели?

– Експериментира се психотронно въздействие върху отделни хора, но целта е впоследствие да се атакуват цели масиви човешки същества. Въздействието върху хората се осъществява посредством свръхчестотни електромагнитни полета чрез електрически и електронни устройства. Опитите в момента се провеждат, за да се види доколко могат да бъдат елиминирани в обществото хора, които са способни да мислят критично, имат умствена твърдост и не се поддават на чуждо въздействие. Крайната цел е превземане на човека „отвътре” – да го накарат да бъде послушен и да изпълнява чужди внушения. Постигнат ли го с устойчивите, с лабилните ще им е лесно. "

Прочетете повече в тази статия.

Психологическата война

И едно леко зловещо стихотворение, което доста картинно описва света, в който живеем в момента. Защото се води война - война с и за нашите умове и сърца. По-страшна е от двете световни войни, взети заедно, и досега е взела неизмеримо повече жертви. Добре дошли в ерата на психологическата война, бедни мои приятели!

Варвари идат, майно льо,

с топори порти разбиват,

пороен дъжд са, майно льо,

и побесняла градушка.

Варвари идат, майно льо,

без вяра, без идеали.

Алтъни дирят майно льо,

злато от пъклото вадят.

Злато им бога, майно льо

офшорка- черква богата,

банкер им попа, майно льо,

а телевизор – войвода.

Варвари свалят. майно льо,

и дядо Боже от трона,

с трънен венец го, майно льо,

с бич и псувни го почитат.

От запад идат майно льо –

дружини страшни сеймени.

На изток пътя, майно льо,

им го еничар разчистил.

Земята руска, майно льо,

на юруш те ще я вземат.

Варвари идат майно льо,

с клада, наука и кърви.

Сеймени идат, майно льо –

модерни, умни, технични.

Варвари идат, майно льо –

алчни, развратни, себични.

Изповед на един български политикан

Ръжда съм, брат, ръжда.

Бездънна тиня, пустота
   и фарисейщина безкрай.

Ръжда съм,брат, ръжда.

Уж млад метал,

а пък ръждясал.

Уж светъл двор,

а пък обрасъл

със бурена на чуждите слова.

И постен кат’ трева.

А още толкова млад съм аз...

Сред  бурен и трънак

растях и възмъжах.

Гърмя̀, рося̀, сланя̀,

градушка ме валя.

А грозни семена

покълваха сред нас.

И уж най-учен бях,
   акъл все давах сам,

а нямах ум и грам.

Простаците ругах...
   Не бях ли сам простак?

   Покрива ме ръжда –

   невежа чернота.

Така и не разбрах

защо живея аз.

Любов, добро презрях

за полза и пара.

И късно осъзнах,

че в грешен път вървя.

Защо ли да мълча –

как туй ще променя?

За тигрите и хората

 

Тигърът лежеше сред покритите с бурени руини на древния град и дремеше. Главата му, голяма и четвъртита, покрита с мека червеникава козина на черни ивици, почиваше, подпряна на огромните му, ноктести лапи. Гърбът му блестеше като чисто злато от лъчите на залязващото зад дърветата слънце.
   Той обаче не спеше, не – тигърът само се преструваше на задрямал и инертен и през полупритворените си, хищни очи дебнеше поредната си жертва.

    Откъде ли щеше да се появи този път? Към останките от античния град водеха стотици пътеки, една от друга по-диви, по-стръмни и каменисти. И въпреки това, въпреки черните тръни, които се забиваха в изранените от сипеите крака на пътника, въпреки непосилните многодневни преходи и почти отвесните скали, които трябваше да изскачат, заблудени хорица от близо и далеч редовно посещаваха това диво място. Те може би се опитваха да разгадаят миналото му. Навярно се чудеха какви хора са живели там, където днес вилнееха  на воля  бурните ветрове на безнадеждността и омерзението. Тези загубили своята посока изследователи на човешката природа съставляваха над  90% от менюто на местните месоядни твари. Над скалите кръжаха стотици лешояди и се хранеха с труповете на жертвите на многобройните разбойници, които се скитаха наоколо.

    Какви разбойници, ще попитате вие. Ала тяхното присъствие не ви изненадва, нали? Е, това бяха люде безмилостни и отчаяни. Те бяха загубили всичко, което някога са обичали на този свят, независимо дали дом, семейство, любима, скъп приятел, идеал  или други подобни. Те бяха преживели дни на тежки изпитания. Те бяха изпитали на гърба си всичкото лицемерие на обществото.
   Защото, както всички добре знаем, всеки един в нашето прехвалено време по някаква странна прищявка на съдбата е длъжен да носи маска и да играе някаква роля в театъра, наречен човешки взаимоотношения – била тя ролята на изпечен мошеник, простодушен човечец или просто кръгъл глупак. Всеки е длъжен да спазва задръжките и условностите на епохата, в която живее, и да почита нейните посребрени и даже позлатени кумири и моди . Колкото и безсмислени или зомбиращи да са те. Така сред нас властват измамата, нагаждачеството  и фалшът или, с две думи – добрата актьорска игра.

 

Ала в моменти на скръб и отчаяние всичко това по най-бързия възможен начин те изоставя. Всички мостове зад гърба ти са изгорели. В сърцето ти е останала само една натрапчива празнота, един всепоглъщащ мрак, една, не, хиляди, бездънни пропасти, издълбани като  лунни кратери в душата ти.  И тогава за мнозина идва Видовден.
   Особено за ония, които нямат страст,  на която да се посветят - била тя събиране на марки, гледане на котки или каквото ви хрумне още. В нея навярно бих могли да потърсят отговори на натрапчивия въпрос : „Защо, по дяволите  (стана така)? С какво съм го заслужил?“. Но отговори няма и затова ти  остава само злото да те крепи на този свят.

Пустиня

Свободно, червеното знаме
се вее над нас във нощта.
Червеното,огнено знаме
ни води през страшни места.

Пълзяхме през мъка и дрипи
с лишени от слово уста.
Пълзяхме и жалки, и тихи
сред мъртвия дъх на нощта.

Надежди в душите размити,
руши ги жесток капитал.
Той роби създаде - я, Вишни -
растем със сърца от метал.

Растем със челата стеснени,
с капаци над двете очи.
Растем със тревогите черни
за хляба и гладните дни.

Умират мечтите безмълвно -
умират, потънали в прах.
А алчност и злоба покълват
сред мафия, бизнес и страх.

Какво осъзнаваме понякога, когато е късно

Иска ми се да водех живот, в който да съм истински пред себе си, а не живот, в който съм такъв, какъвто другите очакват да бъда…

„Това беше най-честото угризение от всички. Когато животът ви е в своя край е много лесно да се обърнете назад и да видите всички тези мечти, които са останали неизпълнени. Повечето от пациентите ми признаваха, че не са осъществили дори и половината от истинските си желания. В крайна сметка всички те осъзнаваха, че просто да си здрав дава невероятната свобода да бъдеш какъвто искаш и да правиш каквото искаш. Много жалко, че го осъзнаваха, когато е прекалено късно…“

Източник : тази статия

По този повод : едно мое стихотворение. Писано с кръвта на моето сърце.

Зрялост

Бяха безгрижни дните отминали.

Имаше слънце, смях и бодили.

Имаше сини простори, застинали

в свойта антична невинност.

Нямаше бури, градушки, пороища,

битки изгубени, мишци без сили,

ято беснеещи, злобни емоции – 

демони дебнат в пустите вили.

Виждам ни дарбите в третата глуха.

Виждам съмнение, виждам невяра.

Днес дилетантът с лакти се бута,

премии дири, драпа за слава.

А озарените с Боже призвание

виждам по барове, офиси, складове.

Нежни, уплашени, мънички славеи

в мрежи от долари, думи, дребнавости.

Лаят ги кучета едри, напети – 

с рани и белези все от тояга,

с тежки синджири през вратовете – 

хвалят хомота, влачат си впряга.

Бяха безгрижни дните отминали,

а пък морето – локвичка плитка

там, пред нозете слаби, изстинали…

Боже, върни ми мойте илюзии!

Последното писмо на Георги Марков - велико!

"От много отдавна вече не вярвам в "свободата на словото", която на практика се свежда и в двата свята до свободата да крещиш на глас у дома си или пред неколцина приятели това, което те вълнува. Но я се опитай да изкажеш мнение в "независимия" вестник "Таймс" или в независимото Би Би Си? Имаш много здраве от пробитата шапка на демокрацията. Там, но както и в "Работническо дело" трябва да се съобразяваш с линията на вестника или радиото. Принципите са абсолютно същите. Разликата е само във формите - едните са по-груби и недодялани, а другите по-гладки. 

Всичко това, което ти говоря, ти вече си го познал. И всичко това аз имам твърдото намерение да напиша в един или няколко романа. Защото нито хората от Радио София, нито хората, които стоят зад тукашните радиостанции, ги е грижа за България и българите. Просто хората си изкарват хляба, както биха могли да го изкарат с отглеждането на таралежи, например. Единственото, което вълнува и едните, и другите, е сигурността, която работната площадка им дава, т. е. повишенията, пенсиите, разните други удобства, плюс суетата да се наричаш радиожурналист, което при всички случаи звучи по-добре отколкото „таралежовъд“. Така че всяко решение, което те взимат, всяко мнение, което те изразяват, няма нищо общо с истината, правдата, борбата за доброто и съвършенството на човека, любовта, красотата. Не! Никаква друга кауза, освен своята проста и ясна кауза – да си циментираш положението и да не си създаваш неприятности.

   

Най-древния календар в света

"Натрупаните изследователски резултати все по-убедително сочат, че нашите предци са били едни от обитателите на черноморския регион преди геологическата катастрофа т.е. Потопа в Черно море (5500- 5600 г. пр. Хр. според Shopov et al. (2004, 2007, 2009a,b, 2012)). Те са едни от древните носители и пазители на системата от писмени знаци и календарни познания."

Източник : bilfe.eu

Доживяхме  и глухите да чуят, 
доживяхме и слепите да видят
доживяхме и немите да шепнат

безсмъртните думи на мъдрите - 

истината за нашата история!

Пророческите думи на писателя Достоевски

из „Дневник“* (1877г.)

Те (освободените от Русия народи - бел. моя) ще започнат новия си живот след освобождението, повтарям, именно с това, че ще си изпросят от Европа – например от Англия и Германия, закрила и покровителство за тяхната свобода. И макар Русия да е също европейска държава, ще го направят именно, за да се защитават против Русия.

И непременно ще започнат с това, че вътрешно, ако ли не даже и на глас, ще заявят сами на себе си и ще убедят самите себе си, че въобще не дължат на Русия никаква благодарност, а напротив: че едва са се спасили от властолюбието на Русия след сключването на мира чрез намесата на европейския концерт – а пък ако не се била намесила Европа, Русия веднага би ги погълнала, «с цел да разшири границите и територията на великата Всеславянска империя, та алчното, хитро и варварско великоруско племе да пороби славяните».

Може би цял век след това, или повече, те непрестанно ще треперят за своята свобода и ще се страхуват от властолюбието на Русия; ще се подмазват на европейските държави, ще клеветят Русия, ще сплетничат и интригантстват против нея. О, аз не говоря за отделните хора: ще има и такива, които ще разберат какво винаги е означавала, означава и ще означава Русия за тях. Но тези хора, особено в началото, ще са толкова малко, че ще бъдат подложени на подигравки, омраза и дори политическо преследване.

Пресечените пътища към свободата

Не е вярно, че ако станеш полицай, корпоративен служител или държавен чиновник, ще си непременно слуга на системата. Както и не е вярно обаче, че ако станеш учен, спортист или човек на изкуството, ще си на сто процента безгрижен и свободен.

Да си роб не е съдба, а манталитет, начин на мислене така да се каже. За бога, познавам по-малко закостенели в мисленето си сервитьори и служители в кол центрове, отколкото някои "модерни" писатели (подражатели на чужди моди), учени и анализатори.

Свободата е копнеж, желание, но най-вече съзнателно поставена цел. Свободата е промяна, опасност, движение, а не спокойствие, леност, привичност и застой. Свободата е правото ни на личен избор, което системата бавно и педантично ни отнема.

Съзнанието ни бива оковавано с веригите на хиляди измислени ( но внушени от медиите) страхове и тревоги. Волята ни за борба със гадното статукво я държат на къса каишка от хартиени пари. Тя е уж невидима,ефимерна и слаба (все пак говорим за някакви парчета мъртва дървесина без живот и душа в нея), но като някаква лепкава паяжина ни е оплела от всички страни. Ние се мятаме като подплашени животни в клетка, нараняваме себе си и близките си в тези неорганизирани опити да се освободим от "капана на живота", озлобяваме се, отчайваме се, губим волята си за борба..и ето че се превръшаме в безжизнени,мумифицирани мухи в мрежата на паяците на системата.

Да, безжизнени, съсухрени, безнадеждни. Примирени, че от нас нищо никога не е зависело, не зависи и няма никога да зависи. Носещи се безцелно по течението на живота и консумиращи забавления и разсейки...Ето в такива се превръщаме, когато животът яко ни очука.

Нека ви представя една модерна душа.....

„Не си за тоя свят, човече...“

Щастливи сме само щом не мъдруваме.

Ах, колко е хубава
                    моментната снимка
                                 на живия, истински смях –
                    човешки-безсмислена
 и леко сладняща на грях.

Всякакъв смисъл загуби нетленното.

Светът се побира във шепата на краткия миг.

На хиляди бримки разпада се времето.

Грозния вик  на страха,
във стомаха стаен, зазвуча
със нелепия призив
„Върви напред!“
Без въпроса „Къде?“,
без въпроса "Защо?!" -

и без цел, и без смисъл

кат гонено стадо
от някой звяр гладен

ний летим към блатата
на рутината

и духовната смърт.

     Но мълчи, сърце –

всичко е наред.

Смеси във палитрата

боите си хиляди,

заливай ги с черното,

до болка проклетото,

реалното, вечното,

дори ежедневното.

„Защо?!“

Методика за промиване на мозъци. Еднакво добре приложима и върху отделни индивиди, и като средство за подчиняване и поробване на цели народи и поколения. И именно тук можем да търсим причините за появата на много от деградиралите (или деградиращи) черти на съвременната масова култура.  И именно те потискат и убиват самостоятелната, свободна мисъл в условията на пълно запазване на демократичните права и свободи. Е, в сравнение с това пропагандните машини на Нацистка Германия и Съветския съюз са били направо детски залъгалки.  Това е вече плашещ извод.  Нали уж се отървахме от една тоталитарна система? Да, ама то, нашето, се оказа от трън, та на глог.

Измислена история... всякаква прилика с действителни лица и събития е случайна и непреднамерена :)

Деменция

„ Свестните у нас считат за луди.“  -  Хр. Ботев

„Най-голямото престъпление е безнаказаността.“ -  Дж.Бърнард Шоу

Веднъж на единствената пейка, чиито тленни останки гордо се извисяваха над  тесния, обкован с полуизгнили дъски перон на гара Горно Нанадолнище, седна някакъв висок младеж. Той носеше старо, протрито яке без джобове. Вестникарят от близката будка – човек с дългогодишен стаж в  своята професия, огромен житейски опит и задълбочени познания за човешката природа (редовно разширявани чрез внимателно изчитане на клюкарските колонки в жълтите вестници, които продаваше) – още от пръв поглед разбра, че нещо в този младеж просто не бе наред.

Плътта на кокалестите му рамене като че се бе стопила, а бледото му, издължено лице бе придобило нездрав, жълтеникав оттенък като на болен от треска. Изглеждаше напълно съсредоточен и потънал в тежки, мрачни мисли. След известно време въздъхна тежко и впери безизразен поглед в някаква невидима точка право пред себе си. Ръцете му се тресяха конвулсивно и той правеше напразни опити да ги разтрие, та да ги стопли. А бе приятен и слънчев пролетен ден.

След четвърт час младежът рязко скочи на крака и се огледа тревожно на всички посоки. После разтърси чорлавата си глава, като че се опитваше да прогони някаква натрапчива мисъл от дълбините на съзнанието си. Ръцете му постепенно преставаха да треперят и той унило отпусна рамене.

-         -   Време е  - промърмори като в транс той и с решителна крачка се насочи към вестникарската будка.

Той спря рязко до нея, впери блуждаещия си поглед в притеснения продавач и запита с унил, равен глас :

-          -  Извинете, знаете ли кога пристига следващия влак за Ада? Много ми се  да отида там, вече достатъчно се лутах из чистилището.

Мъжът се отдръпна ужасен, защото бе разбрал, че си има работа с луд.

-          - Е, ще ми кажеш ли, или няма ? Езика ли си глътна, брате мой? – неочаквано извика младежът, а кротките му очи се наляха с кръв – Какво, нима искаш да събудиш отново беса ми? Недей, моля те, опасен е той и за мене, и за тебе. Затова отговаряй честно – кога идва проклетият влак? Или вече сме там, защото „адът е само за нас“ ¹?

-          -   Не знам, оставете ме - аз не работя тук! – изстреля човекът, треперейки, и побърза да излезе от тясната будка.

Зъбите му тракаха от страх. Той бавно отстъпваше заднишком, оглеждайки се във всички посоки и отчаяно търсеше помощ.

-         -    Ей, мизантроп такъв неден, - извика лудият – тебе питам, защо мълчиш? – и гневно стисна ръка в юмрук.

Заплашителното му движение подейства на вестникаря като удар в зъбите. Той залитна назад и за малко не падна от стола. След това мъжът панически скочи на крака, подпирайки се с лявата си ръка на ламаринената вътрешна стена на будката. Като в някакъв кошмар той инстинктивно избута вратата и се втурна да бяга като пощръклял по посока на прашната чакалня. Крещеше истерично :

-          -   Помощ! Помоощ, хора! Гонят ме! Убиват ме! Хораа! Помооощ!

На виковете му се отзова целият персонал на малката гара (пътници по това време на деня нямаше). Те се нахвърлиха върху младежа с ругатни и ритници го повалиха на земята. Биха го, докато изгуби съзнание. После бавно, на групички, захванаха да се разотиват, потупвайки съчувствено по рамото все още шокирания и потресен вестникар. Той  пък разказваше с подробности на многобройните си любопитни слушатели как благодарение на неговия „ербаплък“ този опасен луд обезвреден и повече не можел да „бие, заплашва и псува“ мирните хорица на гарата.

 Накрая някой все пак се сети да позвъни на полицията и да ги уведоми за случая.След около час пристигнаха двама горди служители на реда в полутрезво състояние, които откараха току-що дошлия в съзнание душевноболен в ареста...

                                

За безсмъртния Бай Ганьо...и народът, който не иска вече да живее под неговия тежък ботуш

Контрапротести на куклени конци (и съмнителни подбудители)....а обществото се поляризира, а настроенията се радикализират. Натрупаното през годините робско мълчание се пропука...с гръм и трясък...

         Въпросът е - силна власт или силна демокрация? В първия случай мафията и монополистките кръгове се сдобиват с държава, която да ги храни и облича и върху чието живо тяло те паразитират като въшки, а освен това и полиция, която да защитава техните (а не общите, народните) интереси. Народът се сдобива със сигурност...но се прощава завинаги със свободите си и обеднява още повече. Това ти е то силна власт по герберски.
  Във втория случай ще бъдем принудени да се разделим с вековното си робско мислене, с негласната презумция, че винаги някой друг ще ни спаси и ще оправи нашите бакии - а не ние сами. Само с промяна на този манталитет ще престанем да си търсим господари - и във външнополитически , и във вътрешнополитически аспект. Тогава и само тогава разни пишман политици ще спрат да ни „яхат“ и да ни стрижат и доят като добичета. Те са рожба на своята среда - новите байганьовци стават депутати, журналисти, администратори, национални предатели. В идеалния случай би трябвало сами да се организираме и да имаме по-голямо участие в управлението...не ние да зависим от прищевките на управляващите, а те да зависят от нашата обща воля ...