Не е вярно, че ако станеш полицай, корпоративен служител или държавен чиновник, ще си непременно слуга на системата. Както и не е вярно обаче, че ако станеш учен, спортист или човек на изкуството, ще си на сто процента безгрижен и свободен.
Да си роб не е съдба, а манталитет, начин на мислене така да се каже. За бога, познавам по-малко закостенели в мисленето си сервитьори и служители в кол центрове, отколкото някои "модерни" писатели (подражатели на чужди моди), учени и анализатори.
Свободата е копнеж, желание, но най-вече съзнателно поставена цел. Свободата е промяна, опасност, движение, а не спокойствие, леност, привичност и застой. Свободата е правото ни на личен избор, което системата бавно и педантично ни отнема.
Съзнанието ни бива оковавано с веригите на хиляди измислени ( но внушени от медиите) страхове и тревоги. Волята ни за борба със гадното статукво я държат на къса каишка от хартиени пари. Тя е уж невидима,ефимерна и слаба (все пак говорим за някакви парчета мъртва дървесина без живот и душа в нея), но като някаква лепкава паяжина ни е оплела от всички страни. Ние се мятаме като подплашени животни в клетка, нараняваме себе си и близките си в тези неорганизирани опити да се освободим от "капана на живота", озлобяваме се, отчайваме се, губим волята си за борба..и ето че се превръшаме в безжизнени,мумифицирани мухи в мрежата на паяците на системата.
Да, безжизнени, съсухрени, безнадеждни. Примирени, че от нас нищо никога не е зависело, не зависи и няма никога да зависи. Носещи се безцелно по течението на живота и консумиращи забавления и разсейки...Ето в такива се превръщаме, когато животът яко ни очука.
После се сърдим на младите за тяхната енергичност и наивност, тайничко в душата си така им завиждаме за илюзиите на младостта, че правим всичко по силите си да убием мечтите им в зародиш и да подкастрим крилата им. Да спестим на системата малко работа и да й дадем готов продукт във вид на бъдещи роби. Като нас самите. Оттам и маниакалното желание на някои родители да предначертаят и да контролират дори и най-дребните подробности от живота на децата им (включително и с кого имат интимна връзка, какво учат в университета и пр.). Да им внушат своята мизантропия.
И успяват - децата стават дато бити кучета, които се зъбят на всичко и всеки. И не са склонни да се борят за някаква кауза (което е същността на една революция), а само да отмъщават хаотично на отделни личности в света. Затова и докато те останат в плен на омразата, ще бъдат слаби и безволеви марионетки на системата. Същите жалки роби, каквито техните родители бяха.
Това е като порочен кръг, непоправимо разхищение на огромен творчески потенциал. Колко талантливи художници, писатели, изобретатели, учени, дърводелци, земеделци станаха финансисти, програмисти, служители в компании, роби на минимална заплата в заведенията за бързо хранене заради проклетата реализация. Защото художник/писател/музикант/развейпрах/учен/дърводелец къща не хранел, защото тези неща не били престижни в обществото. С такава страст им го внушаваха това родителите им, че осакатиха талантите и ентусиазма им, както сланата попарва златното жито. И вдъхва в тях омраза, безцелна и жестока омраза.
Не че сама по себе си тя е излишна. Тя надъхва бойците на промяната - тази ненавист към стария ред, към системата, която ни потиска, мачка, роботизира хората и ги превръща в страхливци, предатели. Но към системата, не към нейните жертви. Към болестта, не към болните. Към чумата, не към чумавите.
Това е грешката на повечето хора - на революционерите също. Не успяват да генерализират омразата си и да я насочат към истинския виновник. Превръщат революцията в кървава и жалка саморазправа, в елементарна размяна на подтисници и подтиснати, В промяна, не в подмяна. Това бе грешката на болшевиките. Там се провали и Ленин, този иначе гениален мислител и военен стратег. Там грешат и днешните радетели за борба срещу статутквото.
Не баналното разчистване на сметки е същността на една революция. Тя е по-скоро кулминацията на един дълъг процес на еволюция в човешкото мислене, на освобождаване от робския манталитет и безнадежността, на просвещение. Процес, който дори не е започнал сред масите. Системата не би му дала какъвто и да е шанс за развитие, защото така би изкопала собствения си гроб.
Това е висока и красива сграда, която поколения от революционни труженици ( да именно, труженици, не бойци) ще градят с много пот,кръв и сълзи, с цената на живота и мястото в рамките на системата. Тухла по тухла, стъпка по стъпка. Така че сега не ни трябват войници, а просветители, учени или просто хора без страх в сърцата. Трябват ни смели хора с остър ум.
Че хленч, сълзи в дни тежки не помагат,
а десници здрави с бодър ум.
(Ив. Вазов)
Бъдещето на света е в главите ни. Тук и сега
Няма коментари:
Публикуване на коментар