Малко приказки за пасивността

Добре де, искам да променя нещо в света. Да направя революция в начина на мислене на хората.  Но самостоятелното мислене, горкото, така атрофира в съвременното консуматорско общество, че направо ум да ти зайде.

Даже аз развивам - несъзнателно - "качества" като инертност, безразличие към собствената си съдба, носене по течението, смелост само на думи, пасивност и склонност към търсене на развлечения и разсейки, за да избягам от необходимостта да мисля самостоятелно. Цитиране вместо задълбочен анализ. Фенщина и вманиачаване вместо възхищение. Тези духовни паразити, които системата особено старателно възпитава у нас, са станали като че ли основна характеристика на човечеството. Неусетно за нас самите дори, ние се превръщаме в роботизирани опитни мишки с твърде силно развито стадно чувство и закърняла собствена преценка.

Това, срещу което с толкова жар пишех навремето, сега се развива и в самия мен като някаква втора същност, зъл мой клононг. Той е обхванат от агресия и желание за нови и нови зрелища, които да консумира. Комплексирано същество, което прикрива комплексите си чрез всезнание,арогантност, желание да има последната дума по всеки въпрос, както и желание за доминация, подтиквано от мачкане и тормоз в миналото. Типичният верен служител на системата, бурмичката в голямата машина на т.нар. "пазарна икономика" (иначе казано - капитализъм). Такъв е всъщност всеки втори жител на планетата Земя в наши дни - човек като мен и вас.

Сега нека всеки, четящ тези празнословици, погледне дълбоко в себе си. Колко от вас откриха себе си в горното описание? А колко от нас откриват себе си в това :

Представете си човек,който има потенциала и желанието да промени света. Да кажем, нещо като дякон Игнатий, познат още като Васил Левски. Човек, който бе имал смелостта и търпението години наред да гради в тайна една организация, която целеше първо да промени робското мислене на хората. Да не се увлича от нетърпението час по-скоро да вдига революция с оръжие и да види името си изписано със златни букви в историята. Да е готов да сложи главата си в торбата въпреки смъртната опасност и почти неменуемия провал.

Поне аз лично съм се превърнал в отрицание на такъв човек. Аз, живеещия ден за ден, вечно неудовлетворен от живота хлапак.

Ако сега ми дадяха каквато и да е власт, как знаете дали нямаше да бъда като онези служители там, които се заяждат шумно и гадно със всеки, който уж бил в нарушение на измислените от началниците им правила. Те, нали, действат под заповед, по задължение, така да се каже, затова са усърдни до степен на вманиачаване, до жестокост, до зверщина. А иначе извън институцията са обикновени, мили и добронамерени хора. Такива бяха и СС-овците, които

екзекутираха хиляди под заповед и съветските партийни функционери, които в страх от поредната чистка в Партията направиха живота на милиони ад и пращаха цели семейства по лагерите. Такива са и войниците, които избиват най-гнусните си комплекси по време на война, убиват и безчинстват по заповед, извърщват с другите или един с друг неща, от мисълта за които би им призляло в мирно време.






Тези раздвоени по принуда хора са именно слугите на системата. Тя ги принуждава да вършат ужасни неща, а после ги оставя да се гърчат в терзания на съвестта, в ужасяващи видения и кошмари. Когато не са й вече необходими кучетата-пазачи, тя ги захвърля като употребявани кърпички. Шизофрения, алкохолизъм,самоубийства и семейни драми бележат пътя на бившите ( а често и на настоящите) слуги на правителствата, корпорациите, мафията. И на никого не му пука. Кукловодите, онзи облагодетелстван 1% от населението, които държат всички блага, са доволни, че имат обучени човеко-кучета, които да им пазят жалкия животец от народната любов и да поддържат и увековечават господството им над хората.

А народът спи своя непробуден сън, залъгван като пеленаче с хляб и зрелища и държан на къса каишка от парите като някакъв немирен пес. Ние биваме принудени да се ограничаваме за какво ли не, защото прословутите финанси не ни стигат. Така хем ни приспиват съвестта и мисленето, хем ни намират занимавки за свободното от робско бачкане време. Създават ни чувството, че сме слаби, ограничени, нищожни, защото нямаме пари.

Тези хартишки отдавна се прилагат едва ли не като средство за налагане на тирания без оръжие, само с психологически внушения. Парите нямат никаква реална стойност освен тази, която банките им придават. Това са - обективно погледнато - едни парчета мъртва дървесина, които стават за разпалки за огън, нищо повече. Никакви ценни метали или каквото и да е зад тях (златният стандарт отдавна е премахнат).

И все пак деформират и контролират живота на всички. Като невидима ръка определят всяко решение, което вземаме в живота си. Докарват ни до прага на бедността и отчаянието, когато единствената ти грижа е да намериш пари да оцелееш. Тогава душата си на дявола би продал, ако ти предложеха някакви пари за нея. Тогава ти си склонен доброволно да ставаш роб на системата - дали от "добрата страна" - полицай,охранител, черноработник в завод, сервитьор, роб в ресторант ( за минимална заплата), служител в компания, или пък от "лошата" - крадец, проститутка, наркопласьор,мафиот.

Парите ожесточават хората, настройват майка срешу детето й, брат на брата нож вади, мъж жена си до смърт пребива.Парите ограничават хората, карат ги да се отчайват и депресират, че нямат достатъчно средства да осъществят мечтите си (те много рядко ги имат). А депресията ги превръща в покорни, затворени в себе си, неразговорливи роби, за които целият свят е жесток, гаден и несправедлив (дори в случаите, когато им се случи нещо хубаво). Най-големият им враг става именно този, когото системата е използвала като своя маша - да отнеме надеждите и да убие мечтите им. Това може да бъде родител,приятел, съученик, случаен непознат, насилник, крадец, чиновник от държавната администрация и пр.

Затова всъщност в момента малцина са наистина свободни да бъдат себе си. Въпреки икономическия либерализъм, който се тръби по медиите и се обосновава в дебелите книги, системата ни държи на каишка - дълга и невидима.

Като деца се движим свободно, подскачаме, тичаме, лудуваме, мечтаем, а светът ни се вижда красиво и изпълнено с възможности място. Както е казал народът, морето ни е до коленете. Но идва един момент, когато на системата й скимва, че е време да те обуздае. Изведнъж ти дърпа каишката и сякаш светът ти се срива. Изведнъж всички около теб - дори тези, най-близките ти, за които си вярвал, че ще те подкрепят във всичко и навсякъде - се обръщат срещу теб. Животът ти се превръща в низ от неприятности,изпитания и гадории. Осъзнаваш, че е време да работиш и теглиш хомота под бича на поредното долно комплексарче, наречено шеф, работодател, супервайзор, начални смяна и как ли още не. Тази многоглава хидра има десетки имена, а всъщност е обикновен надзирател на роби. Роби, които се мъчат и биват унижавани, достойнството им бива тъпкано и мачкано с маниакална последователност от различни надзиратели на различни работни места. И всичките тези адски страдания заради някакви хартийки със съмнителна стойност, за които навсякъде им повтарят, че са есенцията на живота и най-краткият път към щастието.

Системата те мачка и бие с камшици, ругатни, ритници, оковава те във веригите си там, заедно с "братята роби" (Смирненски). Ти се бориш отчаяно, дърпаш се, вбесяваш някой от надзирателите и той те пребива от бой (може и с думи и унижения само). Оглеждаш се за помощ, но всички - дори и близките ти - с голяма увереност те тласкат в кървавите лапи на агресорите. Твърдо са убедени, че ти правят добро, че ти помагат да пораснеш.

А "зрялост" те  наричат примирението, мълчаливото и безропотно подчинение на всички изисквания на системата, както и влюбено целуване я на мокрите от пот и кръв окови на условностите на обществото, я на железните ботуши на някой от надзирателите ( шефа, на когото се подмазваш или най-малкото се опитваш да му се харесаш). Всички, които имат смелостта и волята да се противопоставят, са "луди", "незрели", "вдетинени" и какво ли не. Революционерите са били най-големите "вдетинени хлапаци" от всички.

Какви са били всъщност те? Не нещо велико, неземно и божествено, а обикновени хора като мен и вас - жертви на безчовечната система. Те са осъзнали в един момент, че тормозът вече не може да се трае и са се разбунтували. Но ако бунтът е стихиен, неорганизиран и в него преобладават емоциите, резултатът е провал.

Ето един пресен пример. Спомнете си варненските протести от 2013 г. Почнахме с огромни надежди, минахме през еуфорията от първите успехи срешу бавно организиращата се система ("Киро педераст - дайте го на нас!"). После следват идейните противоречия : какво целим с този процес - оставката на кмета-феодал и неговия антураж, намаляване на сметките за ток, изгонване на ТИМ от Варна или цялостна промяна на политическата система? И тук бунтуващите се се разделиха на отделни фракции. Противоречията между тях толкова екскалираха ( не без вялата помощ на няколко платени провокатори на мафията), че ръководителите (т.нар. лидери на протеста) забравиха общата си цел и започнаха страстно да се плюят един друг, да си правят интриги и да се карат "кой да води бащината си дружина" ( това всъщност какво значение има за целта на протеста?). Крепителите на системата само това и чакат. Веднага излязоха на сцената и с няколко театрални крошета разтуриха разпадащия се бунт и се обявиха за спасители, за "защитници на реда и законността", които са избавили като по чудо страната от ужасна анархия, причинена от "лудите", "чужди агенти". "провокатори" (както наричат разгромените си врагове).

Ето как

никаква организация + идейни разногласия = победа за системата

Затова Левски твърдеше, че е твърде рано за въстание, Първо промяна в мисленето, та после революция с оръжия. Революция чрез еволюция. Не пролуки трябва да се търсят в системата, а да се отварят такива. С главата си, ако трябва. Че от толкова бачкане и носене по течението волята ни като общество за съпротива "съхне и вехне люто язвена" (Ботев). Тревожа се да не сгана за пореден път един от тях - пораженците, крепителите на системата. Или от неорганизираните "радикали", които много знаят да говорят и пишат на едро, но малко да действат. Защото дела трябват, а не думи.