За тигрите и хората

 

Тигърът лежеше сред покритите с бурени руини на древния град и дремеше. Главата му, голяма и четвъртита, покрита с мека червеникава козина на черни ивици, почиваше, подпряна на огромните му, ноктести лапи. Гърбът му блестеше като чисто злато от лъчите на залязващото зад дърветата слънце.
   Той обаче не спеше, не – тигърът само се преструваше на задрямал и инертен и през полупритворените си, хищни очи дебнеше поредната си жертва.

    Откъде ли щеше да се появи този път? Към останките от античния град водеха стотици пътеки, една от друга по-диви, по-стръмни и каменисти. И въпреки това, въпреки черните тръни, които се забиваха в изранените от сипеите крака на пътника, въпреки непосилните многодневни преходи и почти отвесните скали, които трябваше да изскачат, заблудени хорица от близо и далеч редовно посещаваха това диво място. Те може би се опитваха да разгадаят миналото му. Навярно се чудеха какви хора са живели там, където днес вилнееха  на воля  бурните ветрове на безнадеждността и омерзението. Тези загубили своята посока изследователи на човешката природа съставляваха над  90% от менюто на местните месоядни твари. Над скалите кръжаха стотици лешояди и се хранеха с труповете на жертвите на многобройните разбойници, които се скитаха наоколо.

    Какви разбойници, ще попитате вие. Ала тяхното присъствие не ви изненадва, нали? Е, това бяха люде безмилостни и отчаяни. Те бяха загубили всичко, което някога са обичали на този свят, независимо дали дом, семейство, любима, скъп приятел, идеал  или други подобни. Те бяха преживели дни на тежки изпитания. Те бяха изпитали на гърба си всичкото лицемерие на обществото.
   Защото, както всички добре знаем, всеки един в нашето прехвалено време по някаква странна прищявка на съдбата е длъжен да носи маска и да играе някаква роля в театъра, наречен човешки взаимоотношения – била тя ролята на изпечен мошеник, простодушен човечец или просто кръгъл глупак. Всеки е длъжен да спазва задръжките и условностите на епохата, в която живее, и да почита нейните посребрени и даже позлатени кумири и моди . Колкото и безсмислени или зомбиращи да са те. Така сред нас властват измамата, нагаждачеството  и фалшът или, с две думи – добрата актьорска игра.

 

Ала в моменти на скръб и отчаяние всичко това по най-бързия възможен начин те изоставя. Всички мостове зад гърба ти са изгорели. В сърцето ти е останала само една натрапчива празнота, един всепоглъщащ мрак, една, не, хиляди, бездънни пропасти, издълбани като  лунни кратери в душата ти.  И тогава за мнозина идва Видовден.
   Особено за ония, които нямат страст,  на която да се посветят - била тя събиране на марки, гледане на котки или каквото ви хрумне още. В нея навярно бих могли да потърсят отговори на натрапчивия въпрос : „Защо, по дяволите  (стана така)? С какво съм го заслужил?“. Но отговори няма и затова ти  остава само злото да те крепи на този свят.

Пустиня

Свободно, червеното знаме
се вее над нас във нощта.
Червеното,огнено знаме
ни води през страшни места.

Пълзяхме през мъка и дрипи
с лишени от слово уста.
Пълзяхме и жалки, и тихи
сред мъртвия дъх на нощта.

Надежди в душите размити,
руши ги жесток капитал.
Той роби създаде - я, Вишни -
растем със сърца от метал.

Растем със челата стеснени,
с капаци над двете очи.
Растем със тревогите черни
за хляба и гладните дни.

Умират мечтите безмълвно -
умират, потънали в прах.
А алчност и злоба покълват
сред мафия, бизнес и страх.