На седмото небе

     Той се наведе над полупразната бутилка с вино и въздъхна тежко. Другарят му, стар войник с набраздено от хиляди белези лице, се размърда и пуфтейки, проломоти с пиянски глас :

-           -  Ей, младежо, дай  малко винце още, че да си понаквася гърлото...че виж какво е сухо...

  Младежът се взря с неразбиращ поглед  в помътнелите му сиви очи и бавно отвърна, завалвайки думите и бъркайки ударенията им :

-          - Не остало много, само шише половин. Иска пие ? – и с трепереща ръка му подаде бутилката.

  Старецът я хвана за гърлото и, стискайки я конвулсивно с възлестите си, похабени от времето пръсти, я поднесе към устата си, отпивайки една голяма глътка. Виното се стичаше по брадичката му на тънка червена струйка, която му придаваше вид на човек, обзет от бяс, на болен човек.

-          -  Ахх – възкликна старецът – Ето това вече е нещо. Не като оная помия, дето я пием цяла нощ. На, вземи си.

  Таранкин бавно пое бутилката и допи остатъка от пенливата червена течност. Сетне внимателно огледа празната бутилка и я подаде на другия.

-          - Няма повече. – обяви той, докато старецът напразно се взираше с надежда в дъното й.

-          - Ами тогава иди и донеси още, проклетнико ! – изръмжа старият войник и ядно захвърли бутилката настрани.

   В тъмнината прозвуча краткия, остър звук на удара с каменистия под и дразнещото дрънчене на счупено стъкло огласи изоставения обор и почти незабавно потъна в мрака на нощта.Скоро над двамата пияни се възцари тишина. Тишина, толкова плътна и всепоглъщаща, че тежеше на плещите им като огромен воденичен камък, толкова тъмен  и плашещ, че двамата инстинктивно се разтрепераха от необясним, почти животински ужас. Таранкин се вслуша напрегнато, като че отчаяно се опитваше да чуе какъвто и да е звук, пък бил той и едва доловимия шум от стъпките на някой нервен плъх, припкащ по мухлясалата дървена  бъчва, в която домакините му от много поколения оставяха младото вино да отлежи, за да придобие необходимия вкус и аромат. Но безмилостното, жестоко време и огромните плъхове, които живееха в сянката й, бяха пробили една дълбока дупка в дъното й и сега тя лежеше катурната в ъгъла - забравена, празна и никому непотребна.

-          -  Хайде, копеле мръсно, до кога ще те чакам ! – провикна се старецът и дрезгавият му, помътнен от изпитото вино глас разсече като че с остра брадва булото на тишината.

      Таранкин въздъхна от досада и, залитайки, се изправи на треперещите си крака. После тръгна напред, клатушкайки се несигурно в тъмнината. Той се отправи с несигурна стъпка към старата бъчва в ъгъла, където,както твърде добре знаеше, домакинът му криеше бутилки с контрабанден алкохол. Младежът често залиташе и губеше равновесие, а няколко пъти даже падна, ала бавно и внимателно се изправяше и продължаваше.

-          - Напред, напред, деца на роден край ! Към бъчвата! На ноож ! Избийте плъховете до крак! – крещеше истерично старецът в ъгъла.

За тигрите и хората

 

Тигърът лежеше сред покритите с бурени руини на древния град и дремеше. Главата му, голяма и четвъртита, покрита с мека червеникава козина на черни ивици, почиваше, подпряна на огромните му, ноктести лапи. Гърбът му блестеше като чисто злато от лъчите на залязващото зад дърветата слънце.
   Той обаче не спеше, не – тигърът само се преструваше на задрямал и инертен и през полупритворените си, хищни очи дебнеше поредната си жертва.

    Откъде ли щеше да се появи този път? Към останките от античния град водеха стотици пътеки, една от друга по-диви, по-стръмни и каменисти. И въпреки това, въпреки черните тръни, които се забиваха в изранените от сипеите крака на пътника, въпреки непосилните многодневни преходи и почти отвесните скали, които трябваше да изскачат, заблудени хорица от близо и далеч редовно посещаваха това диво място. Те може би се опитваха да разгадаят миналото му. Навярно се чудеха какви хора са живели там, където днес вилнееха  на воля  бурните ветрове на безнадеждността и омерзението. Тези загубили своята посока изследователи на човешката природа съставляваха над  90% от менюто на местните месоядни твари. Над скалите кръжаха стотици лешояди и се хранеха с труповете на жертвите на многобройните разбойници, които се скитаха наоколо.

    Какви разбойници, ще попитате вие. Ала тяхното присъствие не ви изненадва, нали? Е, това бяха люде безмилостни и отчаяни. Те бяха загубили всичко, което някога са обичали на този свят, независимо дали дом, семейство, любима, скъп приятел, идеал  или други подобни. Те бяха преживели дни на тежки изпитания. Те бяха изпитали на гърба си всичкото лицемерие на обществото.
   Защото, както всички добре знаем, всеки един в нашето прехвалено време по някаква странна прищявка на съдбата е длъжен да носи маска и да играе някаква роля в театъра, наречен човешки взаимоотношения – била тя ролята на изпечен мошеник, простодушен човечец или просто кръгъл глупак. Всеки е длъжен да спазва задръжките и условностите на епохата, в която живее, и да почита нейните посребрени и даже позлатени кумири и моди . Колкото и безсмислени или зомбиращи да са те. Така сред нас властват измамата, нагаждачеството  и фалшът или, с две думи – добрата актьорска игра.

 

Ала в моменти на скръб и отчаяние всичко това по най-бързия възможен начин те изоставя. Всички мостове зад гърба ти са изгорели. В сърцето ти е останала само една натрапчива празнота, един всепоглъщащ мрак, една, не, хиляди, бездънни пропасти, издълбани като  лунни кратери в душата ти.  И тогава за мнозина идва Видовден.
   Особено за ония, които нямат страст,  на която да се посветят - била тя събиране на марки, гледане на котки или каквото ви хрумне още. В нея навярно бих могли да потърсят отговори на натрапчивия въпрос : „Защо, по дяволите  (стана така)? С какво съм го заслужил?“. Но отговори няма и затова ти  остава само злото да те крепи на този свят.

Нощна стража

 Нощта бавно се спускаше над смълчаните пустинни плата и безлюдния военен лагер. В синкавия сумрак се открояваха тъмните силуети на задрямващите постови– мълчаливи и неподвижни като паметници.

Михаил крачеше уверено по тревясалата, почти невидима в здрача пътечка към оградата на лагера. Колегата му похъркваше равномерно  в тясната караулна будка, облегнал дългата си пушка на стената. Младежът се приближи до него, постави ръка на рамото му и го разтърси силно, като почти извика в ухото му :

-          Събуди се! Новата смяна дойде, човече!

-          Нова… - измънка стреснатият човек и скочи объркан на крака – А! Кой е там? Покажи се или стрелям! – и се хвърли към пушката си в ъгъла, изблъсквайки грубо Михаил.

Грабна оръжието си и несръчно го насочи към неканения гост. На светлината на фенера му различи позната физиономия.

Измислена история... всякаква прилика с действителни лица и събития е случайна и непреднамерена :)

Деменция

„ Свестните у нас считат за луди.“  -  Хр. Ботев

„Най-голямото престъпление е безнаказаността.“ -  Дж.Бърнард Шоу

Веднъж на единствената пейка, чиито тленни останки гордо се извисяваха над  тесния, обкован с полуизгнили дъски перон на гара Горно Нанадолнище, седна някакъв висок младеж. Той носеше старо, протрито яке без джобове. Вестникарят от близката будка – човек с дългогодишен стаж в  своята професия, огромен житейски опит и задълбочени познания за човешката природа (редовно разширявани чрез внимателно изчитане на клюкарските колонки в жълтите вестници, които продаваше) – още от пръв поглед разбра, че нещо в този младеж просто не бе наред.

Плътта на кокалестите му рамене като че се бе стопила, а бледото му, издължено лице бе придобило нездрав, жълтеникав оттенък като на болен от треска. Изглеждаше напълно съсредоточен и потънал в тежки, мрачни мисли. След известно време въздъхна тежко и впери безизразен поглед в някаква невидима точка право пред себе си. Ръцете му се тресяха конвулсивно и той правеше напразни опити да ги разтрие, та да ги стопли. А бе приятен и слънчев пролетен ден.

След четвърт час младежът рязко скочи на крака и се огледа тревожно на всички посоки. После разтърси чорлавата си глава, като че се опитваше да прогони някаква натрапчива мисъл от дълбините на съзнанието си. Ръцете му постепенно преставаха да треперят и той унило отпусна рамене.

-         -   Време е  - промърмори като в транс той и с решителна крачка се насочи към вестникарската будка.

Той спря рязко до нея, впери блуждаещия си поглед в притеснения продавач и запита с унил, равен глас :

-          -  Извинете, знаете ли кога пристига следващия влак за Ада? Много ми се  да отида там, вече достатъчно се лутах из чистилището.

Мъжът се отдръпна ужасен, защото бе разбрал, че си има работа с луд.

-          - Е, ще ми кажеш ли, или няма ? Езика ли си глътна, брате мой? – неочаквано извика младежът, а кротките му очи се наляха с кръв – Какво, нима искаш да събудиш отново беса ми? Недей, моля те, опасен е той и за мене, и за тебе. Затова отговаряй честно – кога идва проклетият влак? Или вече сме там, защото „адът е само за нас“ ¹?

-          -   Не знам, оставете ме - аз не работя тук! – изстреля човекът, треперейки, и побърза да излезе от тясната будка.

Зъбите му тракаха от страх. Той бавно отстъпваше заднишком, оглеждайки се във всички посоки и отчаяно търсеше помощ.

-         -    Ей, мизантроп такъв неден, - извика лудият – тебе питам, защо мълчиш? – и гневно стисна ръка в юмрук.

Заплашителното му движение подейства на вестникаря като удар в зъбите. Той залитна назад и за малко не падна от стола. След това мъжът панически скочи на крака, подпирайки се с лявата си ръка на ламаринената вътрешна стена на будката. Като в някакъв кошмар той инстинктивно избута вратата и се втурна да бяга като пощръклял по посока на прашната чакалня. Крещеше истерично :

-          -   Помощ! Помоощ, хора! Гонят ме! Убиват ме! Хораа! Помооощ!

На виковете му се отзова целият персонал на малката гара (пътници по това време на деня нямаше). Те се нахвърлиха върху младежа с ругатни и ритници го повалиха на земята. Биха го, докато изгуби съзнание. После бавно, на групички, захванаха да се разотиват, потупвайки съчувствено по рамото все още шокирания и потресен вестникар. Той  пък разказваше с подробности на многобройните си любопитни слушатели как благодарение на неговия „ербаплък“ този опасен луд обезвреден и повече не можел да „бие, заплашва и псува“ мирните хорица на гарата.

 Накрая някой все пак се сети да позвъни на полицията и да ги уведоми за случая.След около час пристигнаха двама горди служители на реда в полутрезво състояние, които откараха току-що дошлия в съзнание душевноболен в ареста...

                                

Едно дървено-философско разказче

Търсач на миди

Той се бе навел над черния камък и отчаяно го човъркаше с едната си ръка. С другата държеше полупразна найлонова торбичка, в която се валяха няколко дребни мидички – всичко, което беше събрал, откакто се бе заел с тази неблагодарна работа преди няколко часа. Въпреки че се подпираше на близкия скален отломък, младежът едва се задържаше прав от яростните удари на вълните. Морето изглежда беше побесняло и със страшна сила се опитваше да събори бедния, неуморен труженик в разпенените си води.

И как нямаше да се дави в безсилен яд? От дванадесет дена този човек сновеше из владенията му, упорито залагаше мрежи и капани за рибите му, къртеше неподвижните му чада от техните удобни, обрасли с морска трева легла и взимаше със себе си най-едрите от тях. Дванадесет дена талазите безмилостно го удряха и събаряха и той много пъти падаше повален, ала винаги намираше – неизвестно как – сили у себе си да стане и да продължи напред. В тежката си борба със стихиите той не се вдъхновяваше от никакви идеали. Един - единствен беше главният му кумир,единствена опора в тежкия му, безмилостен живот – парчето корав хляб, което трябваше да изработи по някакъв начин. Иначе беше обречен на глад...