На седмото небе

     Той се наведе над полупразната бутилка с вино и въздъхна тежко. Другарят му, стар войник с набраздено от хиляди белези лице, се размърда и пуфтейки, проломоти с пиянски глас :

-           -  Ей, младежо, дай  малко винце още, че да си понаквася гърлото...че виж какво е сухо...

  Младежът се взря с неразбиращ поглед  в помътнелите му сиви очи и бавно отвърна, завалвайки думите и бъркайки ударенията им :

-          - Не остало много, само шише половин. Иска пие ? – и с трепереща ръка му подаде бутилката.

  Старецът я хвана за гърлото и, стискайки я конвулсивно с възлестите си, похабени от времето пръсти, я поднесе към устата си, отпивайки една голяма глътка. Виното се стичаше по брадичката му на тънка червена струйка, която му придаваше вид на човек, обзет от бяс, на болен човек.

-          -  Ахх – възкликна старецът – Ето това вече е нещо. Не като оная помия, дето я пием цяла нощ. На, вземи си.

  Таранкин бавно пое бутилката и допи остатъка от пенливата червена течност. Сетне внимателно огледа празната бутилка и я подаде на другия.

-          - Няма повече. – обяви той, докато старецът напразно се взираше с надежда в дъното й.

-          - Ами тогава иди и донеси още, проклетнико ! – изръмжа старият войник и ядно захвърли бутилката настрани.

   В тъмнината прозвуча краткия, остър звук на удара с каменистия под и дразнещото дрънчене на счупено стъкло огласи изоставения обор и почти незабавно потъна в мрака на нощта.Скоро над двамата пияни се възцари тишина. Тишина, толкова плътна и всепоглъщаща, че тежеше на плещите им като огромен воденичен камък, толкова тъмен  и плашещ, че двамата инстинктивно се разтрепераха от необясним, почти животински ужас. Таранкин се вслуша напрегнато, като че отчаяно се опитваше да чуе какъвто и да е звук, пък бил той и едва доловимия шум от стъпките на някой нервен плъх, припкащ по мухлясалата дървена  бъчва, в която домакините му от много поколения оставяха младото вино да отлежи, за да придобие необходимия вкус и аромат. Но безмилостното, жестоко време и огромните плъхове, които живееха в сянката й, бяха пробили една дълбока дупка в дъното й и сега тя лежеше катурната в ъгъла - забравена, празна и никому непотребна.

-          -  Хайде, копеле мръсно, до кога ще те чакам ! – провикна се старецът и дрезгавият му, помътнен от изпитото вино глас разсече като че с остра брадва булото на тишината.

      Таранкин въздъхна от досада и, залитайки, се изправи на треперещите си крака. После тръгна напред, клатушкайки се несигурно в тъмнината. Той се отправи с несигурна стъпка към старата бъчва в ъгъла, където,както твърде добре знаеше, домакинът му криеше бутилки с контрабанден алкохол. Младежът често залиташе и губеше равновесие, а няколко пъти даже падна, ала бавно и внимателно се изправяше и продължаваше.

-          - Напред, напред, деца на роден край ! Към бъчвата! На ноож ! Избийте плъховете до крак! – крещеше истерично старецът в ъгъла.

     Таранкин, и той вече порядъчно пиян, му пригласяше с канонада от разноезични ругатни и проклятия – само това му беше останало от дългите години на скитничество и само това беше запомнил от хилядите вечери на безпаметно пиянство, което беше зачернило младия му живот и чистата му душа. Ах, чудеше се той сега, защо въобще започна ? Имаше ли смисъл да пие, само защото и другите от компанията му пиеха ? Сега разбираше каво бе онова дяволско стадно чувство, за което беше чул веднъж  в училище, отдавна, преди цяла вечност. Ето това проклето нещо го беше пропило! Или не – беше неговата собствена глупост. Да, точно така, той и само той си е винонен и никой друг! Ах, как му се искаше да може да върне времето назад! Но, както добре съзнаваше той, това беше невъзможно.И щеше цял живот да изплаща грешката, която беше направил на младини. Ако въобще това, което водеше, можеше да се нарече живот. Но уви – съдбата обича да си прави шеги с нас, и то какви шеги!

    

Изведнъж го напуши истеричен смях и гърдите му се задавиха от хълцания.Младежът  докосна страните си – той плачеше.Това, изглежда му се стори много забавно,и той се разсмя с пълно гърло.

     В ъгъла старецът ядосано се провикна :

-          - Къде ми е пиячката, бре  гадино? Казвай, дявол те взел, къде ми е пиячката ? – и в неуспешен опит да си изправи на крака, той се строполи в безсъзнание на земята.

Таранкин се обърна по посока на гласа му и изкрещя в отговор :

-          - Ходи си я търси на седмото небе, стар глупако! Защото само там има пиячка – в седмия кръг на ада ! – и говорът му беше задавен  от нов пристъп на истеричен смях, който го повали на колене пред старата, мухлясала бъчва.

  А празният обор  му отвърна с мрачно, почти гробовно мълчание...

                                                    ***

   На сутринта в обора намериха два трупа – този на шестдесетгодишния старец, известен в цялата околия с пиянските си изстъпления, и на странния младеж,почти момче, който бе пристигнал предишния ден в старата кръчма край пътя, за да участва в поредния гуляй по случай  Рождество Христово...