Едно дървено-философско разказче

Търсач на миди

Той се бе навел над черния камък и отчаяно го човъркаше с едната си ръка. С другата държеше полупразна найлонова торбичка, в която се валяха няколко дребни мидички – всичко, което беше събрал, откакто се бе заел с тази неблагодарна работа преди няколко часа. Въпреки че се подпираше на близкия скален отломък, младежът едва се задържаше прав от яростните удари на вълните. Морето изглежда беше побесняло и със страшна сила се опитваше да събори бедния, неуморен труженик в разпенените си води.

И как нямаше да се дави в безсилен яд? От дванадесет дена този човек сновеше из владенията му, упорито залагаше мрежи и капани за рибите му, къртеше неподвижните му чада от техните удобни, обрасли с морска трева легла и взимаше със себе си най-едрите от тях. Дванадесет дена талазите безмилостно го удряха и събаряха и той много пъти падаше повален, ала винаги намираше – неизвестно как – сили у себе си да стане и да продължи напред. В тежката си борба със стихиите той не се вдъхновяваше от никакви идеали. Един - единствен беше главният му кумир,единствена опора в тежкия му, безмилостен живот – парчето корав хляб, което трябваше да изработи по някакъв начин. Иначе беше обречен на глад...

***

Помъквайки два грозда миди в мазолестите си, разранени ръце с  изпочупени от острите ръбове нокти, търсачът на миди излезе на брега и с един скок се озова в своята „работилница“. Това беше един голям, плосък и, най-важното, сух камък, където той сортираше „улова“ си. Младежът остави торбата до краката си и седна върху „работилницата“ да си почине.

С недоумяващ поглед той наблюдаше безмилостното море, в борбата с което беше прекарал целия си съзнателен живот и се чудеше. Чудеше се как то не се измори да го блъска в скалите и отчаяно да се опитва да го запрати връз някоя по-ръбата скала, та да си строши главата. Не разбираше дали то го мрази или просто си е наумило да му отмъщава за някое дребно прегрешение, което е извършил неизвестно кога през краткия си житейски път.

 Ала причина не намери. Защото морето, както всички чада на природата, е примитивно, извечно и диво. То признава безличните си, обективни закони и за него не важат екзистенциалните (ще рече житейските) човешки категории добро и зло. Те, в крайна сметка, се оказват нещо субективно,различни са за всеки един.Например за някого може да е добро да има много пари и да се сдобие с тях, като окраде или измами другиго. Той няма да има никакви проблеми със съвестта си,но какво да кажем за неговата жертва? На нея дали ще й е хубаво и приятно да тормозят, ограбят, изнудват? Ето как най-елементарните ни понятия за правилно и грешно, за справедливо и несправедливо се оказват напълно различни при всяка отделна личност (или пък индивид, защото не всички на тоя свят имат смелостта да мислят със собствената си глава).
Животът обаче стои над всичко това. Той просто си тече, завлича те, прекарва те през своите въртопи и подводни скали, пък ако оцелееш, ако запазиш нещо от себе си сред бушуващите навсякъде бури – значи си цял герой на труда. Само дето не получаваш никакво признание, никакво утешение дори за претърпяните мъки. Така истинските герои на нашето време,тези, които мълчаливо се борят с мътната стихия и не й се оставят да ги завлече - именно тях най-малко споменаваме, именно тях най-жестоко и незаслужено пренебрегваме. А ако ги нямаше тези мъченици на безхаберието и инертността,които носят тежкия си кърст,без да изпуснат и думичка на протест - какво щеше да стане с нашата прословута цивилизованост, а? Ако не беше тяхната принудена саможертва,сигурно още щяхме да си живеем в пещерите. За всяка малка стъпчица в прехваления научно-технически напредък на човечеството са се ляли потоци кръв, машините ни са прегазили през незаслужените страдания на милиони невинни - а дали живеем по-добре от предците си? (в психологически аспект, имам впредвид) „Няма справедливост на тоя свят, ей Богу.“ - мислеше си младият морски труженик, докато, преплитайки крака от умора, с последни сили се довлече в каменистото си убежище сред скалите.

„Хмм – чудеше се той – Ама в такъв случай дали наистина съм живял? За какво тогава е било всичкото  цялото това ежедневно и ежечастно ходене по мъките? За едното оцеляване ли само? Съмнявам се.“

Погледът му се зарея над близкия плаж и за миг се спря върху силуетите на двама влюбени. Те си шепнеха нещо тайнствено, сгушени един в друг, убедени, че са сам-самички на това романтично място. Търсачът на миди тъжно въздъхна.

„Ето, те знаят с какво да си подслаждат дните и нощите и как да намерят някакъв смисъл в това неуморно тичане подир вятъра и променливите течения, наречено човешки живот.“

Някога и той беше преживявал същите трепети като тях.

„ В началото си въобразявах, че най-сетне съм открил своя път в живота, своя идеал, а то...“

Мислите му се зареяха из миналото. Спомените – добри и лоши, светли и тъмни – изплуваха от дълбините на съзнанието му и заприждаха – вълна след вълна – в  сърцето му.

„Ала в крайна сметка на нищо ново не попаднах.  Осъзнах само това, което твърде добре си знаех и преди , ала така не стигнах до отговора на онзи досаден въпрос : „Защо?“...  Дали изобщо се приближих, макар и  мъничко към истините, които толкова силно жадувах да разбера?“

„А сега – продължи той – да не би да ми е по-леко по цел ден да се мъча по тия камънаци? И то сам, съвсем сам...Другар като имаш, ако не друго, поне си щастлив и не си губиш времето в безсмислено търсене на някакви си там извечни ценности, от чието намиране няма да ти стане нито по-топло, нито по-студено. В самотата се ражда безплодното умуване...“

И си наложи да спре да мисли.

„ Стига вече, миналото не е от значение. Него го няма вече, а бъдещето не е настъпило още. Значи имаме само настоящето. И тези два проклети грозда с лъскави, черни миди...“

Младежът се изправи и се зае да рови из находките си. Съсредоточено пълнеше торбата си и тя се издуваше все повече и повече.

„Само дано днес изкарам достъчно, че да не остана без вечеря. – мислеше си той – Защото спането на празен стомах изобщо не е приятно преживяване ...“

                                                                                                 

написано толкова отдавна, че вече не си спомням точно кога :)