Изповед на един български политикан

Ръжда съм, брат, ръжда.

Бездънна тиня, пустота
   и фарисейщина безкрай.

Ръжда съм,брат, ръжда.

Уж млад метал,

а пък ръждясал.

Уж светъл двор,

а пък обрасъл

със бурена на чуждите слова.

И постен кат’ трева.

А още толкова млад съм аз...

Сред  бурен и трънак

растях и възмъжах.

Гърмя̀, рося̀, сланя̀,

градушка ме валя.

А грозни семена

покълваха сред нас.

И уж най-учен бях,
   акъл все давах сам,

а нямах ум и грам.

Простаците ругах...
   Не бях ли сам простак?

   Покрива ме ръжда –

   невежа чернота.

Така и не разбрах

защо живея аз.

Любов, добро презрях

за полза и пара.

И късно осъзнах,

че в грешен път вървя.

Защо ли да мълча –

как туй ще променя?

Ръждясах, загрубях,

животът ме сломи,

душата ми със прах

и мръсно се покри.

На лошите ръмжах –

а бях бетер от тях.

Такъв съм аз –сатрап,

една купчина скрап.

Нерециклирана и
нерециклируема.