На един конформист (и мой добър приятел)

„(..) и човешкия Дух- обруган, окован,
аз го зърнах под трънен венец.“
Хр.Смирененски, „Юноша“

Големият въпрос на нашето поколение е: дали да останеш себе си или да се превърнеш просто в поредната овца от стадото? Трудно е да избереш, защото социалният натиск върху отделната личност си е доста силен. „Или си с нас, или си против нас“ - поставят ти ултиматум от всички страни. Ама това „да си с нас“ значи и да погубиш малко или много от своята същност и минимум три пъти на ден да се отричаш от нея, да се оглеждаш като гърмян заек на всички страни - недай си Боже да те отхврълят - и грижливо да прикриваш всичко уникално, което в крайна сметка те прави такъв, какъвто си - и всичко това защо? Само и само да не изпъкваш в тълпата и да не се отличаваш много-много от останалите, нали така?Добре де, хубаво, ама какъв е смисълът на всичко това? Просто бягство от себе си, от свободата си да избираш (нали правиш всичко,което другите правят и гледаш да не показваш своето истинско лице пред света). Ще кажеш, че се повтарям, но това твоето си е всъщност една върховна глупост. Я си представи,че си имал някакви там таланти,заложби - и си ги пропилял напразно в стремежа си да изглеждаш друг пред света. Видно е,че жестока цена си платил, за да станеш един от тях. Въпросът е : имали ли са смисъл всчиките тези нравствени и физически мъки? Тук мисля, че ще можеш да си отговориш сам.

И недей разправя, че борбата за запазване на човешкото и уникалното у отделния индивид отдавна са се превърнали в изгубена кауза, че всеки,който си позволи в нещо да не следва повелите на масата, ще бъде сочен с пръст, подиграван и обиждан. „Кучето си лае, керванът си върви“ е казал неизестният мъдрец преди толкова и толкова столетия. Дори да бъдат цяла глутница от побеснели, тесногръди,полудели от дъха на алкохол и разврат кучета - нима биха те спряли, ако наистина искаше да вървиш по своя собствен път? Ако Сократ, Иисус, Левски и всички други големите светила на духа бяха обърнали внимание на глумите и дюдюканията на тълпата,когато ги замервали с гнили зеленчуци - нима те щяха да направят нещата,с които са останали в историята - светлите подвизи, които извършили, и великите думи, които дръзнали да изрекат. Но, ще възразиш ти, онези са били удивителни личности, не може да се съизмеряваме с тях. Ще ти издам една тайна, драги мой приятелю - съвсем не е така. Това, което ги прави изключителни, което ги прави уникални, е всъщност фактът, че те нито за миг не са се отказали от себе си и своите разбирания, нито за миг не са позволили на другите да определят живота им и да осакатяват волята им. Ето в това се състои техния героизъм. Както може би виждаш, не е нещо кой знае колко трудно да се опиташ и ти. Не че си тръгнал да слдваш нечий светъл пример от дълбините на историята, ами просто ей така - от любопитство поне.
Как става този номер ли? Много по-просто и по-лесно е, отколкото си мислиш, приятелю мой. Просто имай смелостта да кажеш „Не!“, когато групата се опитва да те принуди да вършиш неща,които не отговарят на твоите разбирания за правилно и неправилно (искрено се надявам, че все пак имаш такива - за предпочитане твои собствени, не техните).Добре е за начало. Нататък ти сам ще откриеш пътя си в живота и ще поемеш по него - каквото и да ти разправят заблудените овце, сред които живееш.
Ще ми възразиш с аргумента, че в света около нас такъв сценарий е, меко казано, нереалистичен, че никой не е чак до там неразумен, за да постъпи така. И всъщност си прав донякъде - все пак хората сме социални животни,живеем в общност,чиито повели не можем просто така да „игнорваме“, нали така? Но едно са неписаните закони на обществото - с тях, струва ми се, всеки, иска не иска, трябва да се съобразява - а съвсем друго е грубият диктат на масата, произволът на насилнците, които изглежда, горят от желание да доминират над по-слабите (разбирай по-чувствтилените, по-ранимите,по-интелигентните). Това беззаконие психолозите наричат групов натиск. Е, ще му се поддадеш ли сега, за да съжаляваш после за безсмислено пропилените си млади години? (За по-шокиращите последици виж предишната публикация в този блог)

Сигурно вече се чудиш дали по-скоро да затвориш прозорчето на екрана, което те е подвело да четеш неописуемо дръзките слова и драсканиците на моя милост - „лудият“ (както сигурно биха ме класифицирали не малка част от връстниците ми),който не може и не иска да си затваря устата пред жестокостта, безумието и произвола. Ала ненапразно Вазов някога е възкликнал: „Лудите, лудите - те да са живи.“ („Под игото“). Щото ако съвестта на обществото заспи - така, както „правят всички“ - тогава накъде сме се запътили ние всички? „Към пропаст“ ли?
Все пак позволи ми, драги мой читателю, на изпроводяк да ти разкажа още една кратка историйка, стара като самия свят. В древните митове се споменават Симплегетадите - блъскащите се скали. Когато някой кораб се опитвал да мине между тях, те със страховит трясък го смазвали на пихтия. Само един-единствен път някой успял да премине смъртоносния капан жив и това бил корабът „Арго“. Ала и той не се отървал без поражения - дяволските скали успели да отчупят едно голямо парче от задната му част. Малката повреда обаче не спряла дългото и трудно пътешествие на смелите моряци. Това е, общо-взето, една чудесна метафора на груповия натиск, нали? Той те притиска от всички страни и бавно, но упорито се опитва да те смаже, все едно не си човек, а просто поредното парче месо в огромната,безлична месомелачка, наречена общество. Ако нямаш волята и бързия ум, за да му се противопоставиш, той захвърля обезформените и обезобразените останки от уникалната ти личност на безумното течението,което ги подмятква и се гаври с тях, както си иска - те така или иначе не биха могли да му окажат каквато и да е съпротива. Така,в края на краищата, най-често завършват конформистите - онези, които са позволили да бъдат обезличени от масата.

А упоритите, смели аргонавти преминават през страшната преса на обществения натиск цели, запазили себе си и своето право на свободен избор в кипежа от бурни младежки страсти. Също като кораба „Арго“ от мита, те не се отървават изцяло невредими. Все пак се налага да жертват по някоя малка частица от същността си, за да могат в относителна безопасност да продължат напред.Понякога им се налага да прояват известна гъвкавост в отношенията с другите,но поне си знаят мярата - никога не биха позволили куртоазията, лъжата и притворството да се правърнат в начин на живот. Малките жертви, които се налага да правят по пътя, изобщо не ги разколебават или спират, а само изпитват и каляват волята им, като златото се проверява чрез огън. Без да се жалват от тежката си съдба, те преминават през „камшиците и гаврите в живота“ (У.Шекспир) и нито за миг не се отричат от собствената си идентичност, от това, което искат и не искат, от това, което обичат или мразят. И така в крайна сметка постигат нещо истинско,нещо, което „нито съкровищата, които крие земята, нито тези,които дава морето“ (М. де Сервантес) биха могли да купят - а именно свободата да бъдат това,което са,и да се борят за своето щастие (или за това на останалите си братя по съдба)по свои собствени пътища. Те могат да бъдат истински щастливи, макар че не винаги им е леко. Бихме могли да се поучим от тях и да открием своя собствен път в живота - сега, докато не е станало прекалено късно. Защото веднъж щом се оставим на течението...вече ти описах какво става.
It makes you think a little bit,doesn't it?